Читать «Звездите зоват, мистър Кийтс!» онлайн - страница 3
Робърт Йънг
Срещу вратата е шкафът, претъпкан със стари, много стари книги. Отдясно — някаква развалина, която той искрено величаеше като писалище, само че в чекмеджетата му нямаше нито книги, нито писалки, нито бордов дневник, а долно бельо, чорапи, ризи, всичко онова, което смъртният наследява от прадедите. Леглото — тясно и твърдо, според него точно такова, каквото е необходимо — стоеше до прозореца като непреклонен спартанец; на пода под покривалото се подаваха обувки.
Хабърд постави клетката на масата, свали палтото и шапката си. Куиджи с одобрение огледа своя нов свят, скочи от летвичката, като куцаше с лявото краче, и започна да кълве зърна от съдинката, която се продаваше заедно с клетката. Хабърд го погледа известно време, но после съобрази, че е неприлично, когато друг яде, да го наблюдаваш дори когато този друг е просто една птица; закачи палтото и шапката си в гардероба, отиде в банята и се уми. Когато се върна, куиджи беше приключило с яденето и сега замислено се оглеждаше — в клетката имаше огледалце.
— Май че е време да ти дам първия урок — каза Хабърд. — Да видим как ще се справиш с Кийтс:
Красотата е истина, истината е красота — и само това ви е известно на Земята, само това ви е нужно да знаете.
Куиджи, навело глава настрани, го гледаше със синьото си око. Секундите бързо минаваха.
— Добре — каза Хабърд, — ще опитаме още веднъж. „Красотата е истина…“
— Истината е красота — и само това ви е известно на Земята, само това ви е нужно да знаете!
Хабърд се стресна. Тези думи бяха казани почти без интонация, с доста скърцащ глас. Но все пак те звучаха отсечено и ясно и за пръв път в живота си, ако не се смятат разговорите с другите космонавти, той чуваше думи, които да нямат нищо общо с телесните функции и нужди. Прокара ръка по бузата си — усети, че ръката му леко трепери. Как така досега не се беше сещал да си купи куиджи!?
— Според мен — каза той, — преди да продължим по-нататък, трябва да ти дам име. Нека бъде Кийтс, щом като започнахме с него. Или, всъщност, по-добре мистър Кийтс — та нали трябва да отбелязва и пола ти. Действам, разбира се, слепешката, но не ми хрумна в магазина да попитам мъж ли си, или жена.
— Кийтс — каза мистър Кийтс.
— Прекрасно! А сега да опитаме един-два стиха от Шели.
(С края на ухото си Хабърд долови, че пред къщата спря кола, чу гласове в антрето, но погълнат от мистър Кийтс, не обърна никакво внимание.)
— Кажи звезда — започна мистър Кийтс.
— Значи това е истина. Само това липсваше в моя дом — птица куиджи, която да декламира стихове.
Хабърд се обърна без желание. На прага стоеше зет му. Обикновено Хабърд заключваше вратата си. А днес беше забравил.
— Да — каза той. — Тя декламира стихове. Нима законът забранява това?
— … с крила от светлина… — продължаваше мистър Кийтс.
Джек поклати глава. Той беше тридесет и пет годишен, но изглеждаше на не по-малко от четиридесет. А доводите му — на петнадесетгодишен.
