Читать «Звездите зоват, мистър Кийтс!» онлайн - страница 2

— И таз добра — възкликна Елис. — Пък е и куца!

— Та нали не е някакво си чудовище — каза Хабърд. — Просто птица. Съвсем мъничка птичка. Не й трябва много място, а аз ще се погрижа да не пречи никому.

Елис го измери с дълъг леден поглед.

— Не би било зле! — процеди тя. — Направо не си представям как Джек ще се отнесе към това, когато му кажа. — Тя рязко се обърна и си тръгна. — Вечерята е в шест — подхвърли през рамо.

Той се заизкачва бавно по стълбата. Усети умора и чувство на безизходица. Прави са хората, когато казват: колкото повече живееш в космоса, толкова по-малка е надеждата да намериш отново общ език с хората. Космосът е голям и в космоса ти идват големи мисли; там четеш големи книги, написани от големи хора. Там се променяш, ставаш друг… и в края на краищата и близките ти даже започват да гледат на теб като на чужд.

А нали в действителност се стремиш да бъдеш като всички наоколо. Стараеш се и да говориш като тях, и да постъпваш по същия начин. Даваш си дума никога никого да не наричаш „рак“. Но рано или късно от езика ти неизбежно се откъсва нещо непривично за ушите им или постъпваш не така, както е прието у тях, и тогава срещаш враждебни, изумени лица и в края на краищата неминуемо си отхвърлен. Нима може да се цитира Швайцер в общество, чийто бог е някакъв червенобузест филантроп зад кормилото на крилат кадилак. Не можеш да признаеш, че обичаш Вагнер, когато твоята цивилизация се опива от каубойски оперети.

Нима можеш да си позволиш да купиш куца птица в свят, който е забравил (ако някога е знаел) какво означават думите: „Почитай всичко живо.“

Двадесет и пет години, мислеше Хабърд. Отдадох най-добрите си години. А какво получих срещу това? Четири стени, които ме отделят от света, и жалка пенсия, която не стига дори за да запазиш чувството си за собствено достойнство.

И все пак не съжаляваше за тези години: величественото, бавно движение на звездите, неописуемият миг, когато пред очите ти изплува нова планета — от златно, зелено, лазурно петънце се превръща в сфера, закриваща целия кръгозор. И пристигането, когато новият свят доверчиво те приветства, възпявайки великолепието си — еднакво прекрасно и плашещо — непознати хоризонти, цивилизации, неща, които не са се и присънвали на невежия човек-рак, пълзящ по дъното на дълбокия океан на земната атмосфера, притиснат от огромната й тежест.

Не, той не съжалява за тези години, макар и да му струваха много. За всичко истински хубаво трябва да се плаща скъпо, а ако не ти достигне смелост — оставаш просяк за цял живот. Оставаш духовно беден, умствено беден.

Господството на духа над плътта, дълбокият и проникновен поток на мисълта, безпрепятствено минаващ по сигурните коридори на знанието, с трепет пристъпващ в храмовете на словото и в редките ослепителни мигове пред погледа ти се открива звездният лик на божеството.

И онези, съвсем други мигове, когато пред душата, потресена от самотата, се разкриват бездънните глъбини на ада…

Хабърд трепна. И отново бавно се спусна на дъното на океана. Пред него беше унилата врата на стаята му. Той хвана с нежелание дръжката на вратата и я натисна.