Читать «Звездите зоват, мистър Кийтс!» онлайн

Робърт Йънг

Звездите зоват, мистър Кийтс!

Хабърд и друг път беше виждал куиджи, но куцо срещаше за пръв път.

Всъщност, ако не се смяташе изкривеното му ляво краче, то много не се отличаваше от останалите птици, изложени за продан. Същата светложълта качулка и огърлица от сини капчици, същите яркосини мъниста на очите и бледозелени гърди, същият причудливо извит клюн и странно, неземно изражение. То беше дълго към шест инча и вероятно тежеше около унция и четвърт.

Хабърд се сети, че отдавна мълчи. Продавачката — едно от онези момичета с високи гърди и полупрозрачна, по последна мода рокля — въпросително го гледаше иззад тезгяха.

— Какво му има на крачето? — попита той, като се покашля.

Момичето сви рамене.

— Счупено е при товаренето. Намалихме му цената, но едва ли някой ще го купи. Купувачите искат те да бъдат първокласни и без недостатъци.

— Ясно — каза Хабърд. Припомни си наум малкото, което знаеше за куиджи: те бяха от Куиджи, полудив затънтен край на Венерианската тройна република; веднага или като им повториш, запомнят всичко, което им кажеш. Откликват на всяка позната дума; лесно се приспособяват към новите условия, обаче се размножават само в родината си, затова ги доставят от Венера; за щастие те са много издръжливи и полетът не е опасен за тях.

Полетът…

— Значи тя е била в космоса! — изтръгна се от Хабърд.

Момичето направи гримаса и кимна.

— Космосът е за птиците — винаги съм го казвала.

Разбира се, от него очакваха да се разсмее. Той даже се опита. В края на краищата момичето не можеше да знае, че той е бивш космонавт. На вид е най-обикновен човек на средна възраст — доста такива се шляят през този февруарски следобед по сергиите. И все пак не успя да се разсмее. Колкото и да се стараеше.

Момичето като че ли нищо не забеляза.

— Интересно, защо само смахнати летят към звездите? — продължаваше тя.

Защото само те могат да се справят със самотата, и то не за дълго — едва не каза Хабърд. Но вместо това попита:

— А какво правите с тях, ако никой не ги купи?

— С кого, с птиците ли? Е, вземат книжен чувал, вкарват малко природен газ — съвсем малко и…

— Колко струва?

— Куцото ли?

— Да.

— Да не би да сте вивисектор?… Шест и деветдесет и пет и още седемнадесет и петдесет за клетката.

— Вземам го — каза Хабърд.

Да се носи клетката беше неудобно и всеки път, когато покривалото се свличаше, куиджи надаваше силен писък — и в аеробуса, и по улиците на предградието всички се обръщаха и го зяпаха, а Хабърд се чувстваше като последен глупак.

Надяваше се да се промъкне вкъщи и да се качи в стаята си така, че сестра му да не види покупката. Напразни надежди. От Елис нищо не можеше да се скрие.

— Я да видим за какво си си хвърлил паричките? — попита тя, като се появи в антрето в минутата, в която той пристъпи прага.

Хабърд покорно се обърна.

— Това е птицата куиджи — каза той.

— Птицата куиджи!

Лицето на Елис доби онова изражение, което той отдавна беше определил като „натрапчиво-войнствено-обидено“: тя разшири ноздри, сви устни и бузите й хлътнаха. Смъкна покривалото и впери очи в клетката.