Читать «Езерото, което не връщаше удавниците» онлайн - страница 118

— Вие двамата веднага ще заминете с коне за столицата. Сменяйте конете често. Ако на пощенските станции не намерите коне, вземете под наем. Това сребро ще бъде достатъчно. Ако по пътя ви не възникнат неочаквани препятствия, ще стигнете преди изгрев слънце. Идете право в двореца на Върховния столичен съдия. Там, пред входа, виси сребърен гонг. Всеки гражданин на империята има право да удари този гонг до един час след зазоряване и да представи жалбата си пред Върховния съдия. Ударете гонга. Кажете на управителя на двореца, че идете от далеч, за да се оплачете от ужасна несправедливост, извършена спрямо вас. Когато коленичите пред Върховния съдия, дайте му този свитък! Никакви други обяснения не са необходими.

Поемайки запечатания свитък, Ма Жун каза с усмивка:

— Нищо и никаква работа! Нямаше ли да е по-добре да облечем леки ловни костюми? Тази железария ще убива на конете!

Съдията изгледа сериозно двамата си помощници и бавно каза:

— Задачата ви може да се окаже както лесна, така и много трудна. Не е изключено да ви устроят засада по пътя. Така че е по-добре да тръгнете в този вид. Не прибягвайте до помощта на местните власти. Трябва да се справяте сами. Ако някой се опита да ви спре, съсечете го. Ако единият от вас бъде убит или ранен, другият трябва да продължи и да занесе свитъка в столицата. Ще го дадете само на Върховния съдия и на никой друг!

Цяо Тай притегна колана, на който висеше мечът му, и каза спокойно:

— Това навярно е много важен документ, Ваша Милост!

Съдията скръсти ръце в ръкавите си и отговори с напрежение в гласа:

— Отнася се за съдбата на Упълномощения от Небето!

Цяо Тай разбра. Той изпъна рамене и каза на висок глас:

— Нека Дворецът пребъде десет хиляди години!

Ма Жун погледна озадачено приятеля си, но машинално довърши вековната благословия:

— И да живее императорът!

Глава деветнадесета

При съдията пристига човекът страшилище за цялата империя; Един опасен престъпник най-сетне е заловен

Настъпилото утро оправда надеждите за един изключително приятен летен ден. През нощта откъм планините се бе смъкнала прохладна мъглица, която изпълваше със свежест светлия утринен въздух.

Хун очакваше да намери Ди вън на терасата, но точно когато се канеше да се изкачи по стълбите към втория етаж, срещна един чиновник, който му каза, че съдията е в личния си кабинет.

Като го видя, Хун се стъписа. Ди седеше приведен над писалището, загледан пред себе си. Около очите му личаха тъмни кръгове. Застоялият въздух в стаята и изпомачканият халат показваха, че изобщо не си е лягал, а е прекарал цялата нощ зад писалището. Като забеляза обърканото изражение на Хун, съдията каза с измъчена усмивка: