Читать «Езерото, което не връщаше удавниците» онлайн - страница 104

— Не, те са на джонката зад нас — отговори мъжът, наречен Лиу, докато й подаваше ведрото с вода. — Ти сготви нещо вкусно само за мене, миличка! Тук аз коля и беся, разбра ли? Кормчията и четиримата моряци могат да минат с каквото е останало.

Откъм палубата се дочу дрънчене на оръжия.

— Нали каза, че нямаме войници на борда? — запита Лунна Фея.

— Това е стражата от последния ни охранителен пост — отвърна Лиу. — Дошли са да претърсят джонката, преди да отплуваме по реката.

— Войниците ми харесват! — каза момичето. — Повикай ги тук!

Мъжът бързо се качи обратно по стълбата. Провря главата си през отвора на палубата и извика:

— Току-що претърсих целия трюм, братлета! Долу е горещо като в ада!

Горе нещо се запрепираха. После Лиу слезе сам, доволно ухилен.

— Отървах се от тях! — рече той. — Аз също съм бил войник, миличка. Ще се постарая да останеш доволна! — После обви талията й с ръка и започна да опипва въженцето, с което бяха вързани панталоните й.

— Не тук! — каза Лунна фея. — Аз съм порядъчна жена. Иди да надникнеш ей там, върху ония сандъци. Може би ще се намери едно малко, уютно ъгълче за нас.

Лиу нетърпеливо се запъти към купа сандъци и започна да се катери. Ма Жун го сграбчи за гърлото, издърпа го горе и стегна хватката си. Мъжът изгуби съзнание. Ма Жун скочи долу в кухнята. Лунна фея бързо затвори люка и облече жакета си.

— Свърши чудесна работа, моето момиче! — оживено прошепна той. После изведнъж се скри зад стълбата. През отвора на палубата се показаха два тежки ботуша и заслизаха надолу.

— По дяволите, Лиу, къде се губиш? — запита ядосан глас.

Ма Жун дръпна встрани краката на новодошлия и той падна от стълбата. Главата му се удари о пода с тъп звук. Мъжът не помръдна. Цяо Тай протегна ръце отгоре и с общи усилия качиха припадналия върху сандъците.

— Вържи го и слез долу, братко Цяо! — прошепна Ма Жун. — Аз ще изляза през люка и ще се покатеря на палубата. Бъди готов да посрещнеш другите мръсници, които ще ти изпратя.

Той се провря през люка, хвана се за въжето на котвата и се заизкачва по външната страна на борда, докато стъпи безшумно на палубата. След като се увери, че никой не го е забелязал, тръгна бавно към кормчията, който държеше с две ръце тежката дръжка на руля, и каза:

— Стана ми много горещо долу в трюма!

Ма Жун забеляза, че вече плуват по средата на реката. Втората джонка ги следваше. Той се опъна по гръб на палубата.

Кормчията го изгледа стреснато, после свирна с уста. Трима яки моряци дотичаха на кърмата.

— Кой си ти, по дяволите? — запита първият.

Ма Жун сгъна ръце под главата си. Прозя се продължително и каза:

— Аз съм пазачът, който отговаря за товара. Току-що свършихме преброяването на сандъците с Лиу.

— Шефът не ни казва никога нищо! — недоволно измърмори морякът. — Мисли се за бог знае кой! Ще ида да го попитам колко платна иска да вдигнем! — Той се запъти към входа на трюма. Ма Жун се изправи и го последва заедно с другите двама.

Щом мъжът се надвеси над квадратния отвор на палубата, Ма Жун внезапно го ритна и той се строполи надолу по стълбата. После, бърз като светкавица, Ма Жун се обърна и нанесе на връхлитащия върху него втори моряк такъв удар под брадата, че оня политна назад към перилата, вторият удар на Ма Жун, стоварен в сърдечната му област, го прехвърли през перилата в реката.