Читать «Езерото, което не връщаше удавниците» онлайн - страница 100

— Не се безпокой, братко! — отвърна през смях Ма Жун. — Не забравяй, че аз съм родом от Дзянсу. Отраснал съм на лодка.

Той започна трескаво да гребе с веслото, за да избегне един водовъртеж. Бяха стигнали до средата на реката. Обраслите с тръстика брегове се виждаха като тънки ленти в далечината. После изчезнаха напълно. Наоколо не се виждаше нищо освен кафявата водна шир.

— Като гледам толкова много вода, ми се доспива! — каза унило Цяо Тай и легна по гръб. Не проговориха повече от час. Цяо Тай спеше, а Ма Жун трябваше да съсредоточи цялото си внимание в управлението на лодката. Изведнъж той извика:

— Гледай, там нещо се зеленее!

Цяо Тай седна. Той видя множество малки зелени островчета, издигащи се на не повече от няколко стъпки над нивото на водата, обрасли с трева. След половин час стигнаха до по-големи острови, покрити с храсти. Наоколо падаше мрак и се чуваха зловещите писъци на водните птици. Цяо Тай се ослушваше напрегнато. Изведнъж каза:

— Това не са обикновени птичи писъци! Това са тайните сигнали, които се използуват от военните разузнавачи!

Ма Жун измърмори нещо. Той с мъка управляваше лодката през един криволичещ пролив. Изведнъж веслото бе изтръгнато от ръцете му. Лодката силно се разклати. От водата, близо до кърмата, се показа една мокра глава. Други две се мярнаха зад нея.

— Стойте мирно или ще обърнем лодката! — изръмжа един глас. — Кои сте вие?

Този, който говореше, се хвана за борда на лодката. Със стичащата се по него кална вода той приличаше на злокобен воден дух.

— Старият Шао от селото нагоре по реката ни каза да дойдем тук — рече Ма Жун. — Имахме си малки неприятности с тамошните стражници.

— Ще разкажете всичко на капитана! — рече мъжът. После върна греблото на Ма Жун и добави: — Греби право напред към оная светлина!

Шестима въоръжени мъже ги чакаха на грубо скования пристан. На светлината на фенера, който държеше техният водач, Цяо Тай видя, че те носят военни униформи, но без каквито и да било отличителни знаци.

Поведоха двамата приятели през гъста гора. Скоро се видяха светлини, проблясващи между дърветата. Излязоха на една широка поляна. Близо стотина мъже бяха насядали в кръг около огньове и варяха оризена каша в железни котли. Всички бяха въоръжени до зъби.

Отведоха Ма Жун и Цяо Тай в далечния край на поляната, където група от четирима мъже седяха на столчета под три вековни дъба.

— Ето ги двамата, за които докладваха нашите часовои, капитане! — рапортува почтително водачът на ескорта.

Човекът, когото нарекоха „капитан“, беше широкоплещест мъжага с тясна военна куртка и торбести панталони от черна кожа. Косата му беше вързана с червена кърпа. Той изгледа двамата мъже от главата до петите с малките си, зли очи и викна:

— Казвайте, мошеници! Име? Откъде? Защо? Цялата история!

Той говореше с отсечените нотки на военен офицер. Цяо Тай си помисли, че най-вероятно е дезертьор.

— Казвам се Юн Бао, капитане — отговори Ма Жун с предразполагаща усмивка. — Аз и приятелят ми сме просто братя от зелените гори.