Читать «Той идваше с дъжда» онлайн - страница 3

Съдията въздъхна с облекчение, когато видя пред себе си широките стъпала, които водеха към храма на Конфуций. Третият кат на западната кула беше превърнат в малка чайна. Там можеше да изпие сутрешния си чай, а после да се върне в съдилището.

В ниското осмоъгълно помещение един мърляв прислужник се бе облегнал на тезгяха и разбутваше с желязна маша огъня в малкия мангал. Съдията забеляза със задоволство, че младежът не го позна, защото не беше в настроение да отговаря на поклони и поздрави. Поръча си кана чай и суха кърпа и седна до бамбуковата маса срещу тезгяха. Прислужникът сложи пред него не особено чиста кърпа в бамбуково панерче.

— Моля ви, изчакайте една минутка, господине. Водата ей сега ще кипне — и докато съдията подсушаваше с кърпата дългата си брада, прислужникът продължи: — Щом сте станали толкова рано, господине, сигурно вече сте чули ужасната новина — той посочи с палец към отворения прозорец и когато съдията поклати отрицателно глава, доволен продължи: — Снощи някакъв мъж е бил насечен на парчета в старата наблюдателница, ей там, в мочурището.

Съдията остави кърпата.

— Убийство? Откъде знаеш?

— Каза ми помощникът на бакалина, господине. Дойде да си продава стоката, докато търках дъските. Призори отишъл в старата наблюдателна кула да вземе малко пачи яйца от онова малоумно момиче, дето живее там, и видял касапницата. Момичето седяло в един ъгъл и плачело. Той се върнал в града тичешком, за да уведоми военните полицаи, и капитанът им отишъл в старата кула с няколко от своите хора. Вижте, ето ги.

Съдията стана и отиде при прозореца. Оттук над назъбената градска стена се виждаше широкото зелено мочурище, осеяно с блата и обрасло с тръстика, а още по на север, в мъгливата далечина — сивите води на реката. Един издигнат над водата твърд черен път тръгваше от кея и водеше право на север, към самотната кула от изронени тухли, стърчаща сред мочурището. Няколко войници със заострени шлемове вървяха под строй към караулката, която се намираше по средата на пътя между кулата и кея.

— Войник ли е убитият? — бързо попита съдията. Макар територията на север от града да беше под юрисдикцията на военните, всяко убийство, в което бяха намесени цивилни лица, трябваше да бъде разследвано от окръжното съдилище.

— Може би. Това малоумно момиче е глухонямо, но не изглежда зле. Възможно е някой войник да е отишъл в кулата, за да си поприказва с него на четири очи, нали разбирате… А, ето, водата кипна.

Съдията напрегна взор. Сега двама военни полицаи яздеха от караулката към града. Конете им шляпаха във водата, заляла на места издигнатия черен път.

— Чаят ви е готов, господине. Внимавайте, чашата е много гореща! Ще я сложа за малко тук на перваза. А, да, сега си спомням. Убитият не бил войник. Помощникът на бакалина ми каза, че бил възрастен търговец, който живеел недалеч от Северната врата. Познавал го по лице. Е, военните полицаи ще заловят скоро убиеца. Не си поплюват — той възбудено побутна съдията с лакът. — Ето на! Не ви ли казах, че са страхотни? Виждате ли оня с веригите, дето го извличат от караулката? Облечен е в кафяво рибарско елече и кафяви панталони. Е, сега ще го закарат в крепостта и…