Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 183

— Познаваш ли този мъж, лорд Семпетурн?

— Той… той… е някогашния лорд Валънтайн.

— Не — каза Валънтайн и съсредоточи духа си, за да го стовари върху съзнанието на лъжекоронала на Кинтор.

Семпетурн залитна и едва не падна.

— Кой е този човек? — попита отново Валънтайн.

— Братът на Краля на сънищата — прошепна Семпетурн.

— А защо има чертите на предишния лорд валънтайн?

— Защото… защото…

— Кажи ми.

Семпетурн почти се свлече на земята.

— Защото е откраднал тялото на коронала по време на узурпацията и то все още му принадлежи по милостта на човека, когото беше свалил…

— Така. И кой съм аз тогава?

— Ти си лорд Валънтайн — каза Семпетурн отчаяно.

— Грешиш. Кой съм аз, Семпетурн?

— Валънтайн — понтифекс. Понтифексът на Маджипур.

— Вярно. Най-после. А щом аз съм понтифекс, кой е короналът?

— Който… ти… кажеш… Ваше Величество.

— Казвам, че е лорд Хисун, който те чака в Ни-моя, Семпетурн. Върви. Събери рицарите си и вървете на изток, за да служиш вярно на коронала. Върви, Семпетурн. Върви!

Той изпрати за последен път енергията се към Семпетурн, който се разтрепера и най-после рухна на колене.

— Ваше Величество… Ваше величество… Простете ми!

— Ще прекарам в Кинтор ден или два — каза Валънтайн — и ще се погрижа всичко тук да е наред. После поемаме на запад, където ме чака още работа. — Той се обърна и видя Карабела да го гледа така, сякаш са му пораснали крила или рога. Усмихна й се и си помисли, че сега би изпил някоя друга чаша хубаво вино.

Погледна драконовия зъб, който бе държал в ръка през цялото това време, и пак долови гласовете на камбани, и му се стори, че усеща в душата си замаха на мощни криле. Внимателно уви дара на Милилейн в коприна и го подаде на Карабела.

— Пази добре това, господарке моя. Мисля, че ще ми върши добра рабонта. — Той потърси с поглед Милилейн и я видя в тълпата — очите й бяха приковани към него и горяха с плашеща сила, сякаш съзерцаваше с благоговение и екстаз някакво богоподобно същество.

3

Хисун разбра, че точно до вратата на спалнята му се развихря нещо като шумна разправия. Стана, намръщи се, уморено примигна. Зад големия прозорец вляво се виждаше червеният утринен блясък на слънцето ниско над хоризонта. Снощи си бе легнал късно заради днешното пристигане на Дивис и не беше очарован, че го будят в ранни зори.

— Ей, вие там — изръмжа той, — за какво, в името на Божествения, е цялата тази врява?

— Трябва да ви видя веднага, милорд! — произнесе гласът на Алзимир. — Стражата не ме пуска, но аз на всяка цена трябва да говоря с вас, и то веднага!

— Добре, пуснете го — нареди Хисун с въздишка.

Щракна ключалка и в спалнята цъфна Алзимир, явно не на себе си.

— Милорд…

— Какво става?

— Градът е нападнат, милорд!

Хисун внезапно се почувства по-буден от всякога.

— Нападнат? От кого?

— Странни чудовищни птици — каза Алзимир. — С криле като на дракони, човки като сърпове и нокти, от които капе отрова.

— Няма такива птици!

— Сигурно са някакви дяволски изчадия на метаморфите. Нахълтваха в Ни-моя малко преди изгрев от юг — огромно гнусно ято, може би хиляди. Вече дадохме към петдесет жертви, а през деня ще стане много по-зле. — Алзимир отиде до прозореца. — Ето, няколко вече кръжат над стария дворец на херцога…