Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 181

— Остави я, Лизамон — каза Валънтайн спокойно.

Намръщена подозрително, Лизамон я пусна, но остана в пълна готовност до понтифекса. Жената трепереше, устните й се размърдаха, но за миг остана безмълвна. После каза:

— Вие сте истинският лорд Валънтайн, нали?

— Да, аз бях лорд Валънтайн. Сега съм понтифекс.

— Разбира се. Знаех си. Разправяха, че сте мъртъв, но никога не съм го вярвала. Никога! — Жената се поклони. — Ваше Величество! — Тя още трепереше. Личеше, че е доста млада, въпреки че беше изпосталяла, съсипана и бледа. Протегна ръка и продължи: — Аз съм Милилейн. Исках да ви дам това.

На дланта й лежеше нещо като кама от кост.

— Убийца, вижте! — изрева Лизамон и понечи да се хвърли отново.

Валънтайн вдигна ръка.

— Почакай — каза той. — Какво е това, Милилейн?

— Зъб… Свещен зъб… Зъб на водния крал Маазмурн…

— О!

— Да ви пази. Да ви води. Той е най-великият от водните крале. Този зъб е скъпоценен, ваше величество. — Тя вече се олюляваше. — Отначало смятах, че е грехота, богохулство, престъпление да ги боготворим. Но после научих много. Водните крале не са зли, Ваше Величество! Те са истинските господари! Ние им принадлежим — ние и останалите жители на Маджипур. И ви нося зъба на Маазмурн, на най-великия, висшата Сила…

Карабела каза меко:

— Трябва да продължим, Валънтайн.

— Да. — Той протегна ръка и внимателно взе подаръка, някак хладен и в същото време сякаш излъчващ светлина. За миг му се стори, че чува звън на далечни камбани, макар никога да не бе чувал точно тази мелодия точно на тези камбани.

— Благодаря ти, Милейн — сериозно каза той. — Ще запазя твоя дар.

— Ваше Величество — прошепна тя и се отдръпна в тълпата.

Той продължи бавно по моста към Кинтор.

Преходът трая повече от час. Дълго преди да стигне до отсрещния брягq Валънтайн видя, че там го чака тълпа, но не обикновена навалица, а издокарано с униформи в зелено и златно множество. Значи това беше прословутата войска на лъжелорда Семпетурн?

— Ваше Величество! — възкликна Залзан Кавол и се намръщи.

— Не спирай — каза Валънтайн. — Пропусни ме напред, когато стигнеш до тях, без да се отделяш от мен.

Усети как Карабела уплашено стиска китката му.

— Помниш ли — каза той, — че в началото на възстановителната война на портала на Пендиуейн ни чакаха десет хиляди въоръжени, а ние бяхме само няколко дузини?

— Сега не е същото. Пендиуейн не беше въставал срещу теб. На портала не те чакаше някакъв измислен коронал, а само дебел, ужасен провинциален кмет.

— Същото е — каза Валънтайн.

Той стигна до края на моста. Пътят беше препречен от униформените. Един офицер от предната линия с блестящи от страх очи кресна грубиянски:

— Кой си ти, дето влизаш в Кинтор без разрешението на лорд Семпетурн?

— Аз съм понтифекс Валънтайн и нямам нужда от ничие разрешение, за да вляза в някой град на Маджипур.

— Короналът лорд Семпетурн не ще ти позволи да пристъпиш отвъд моста, скитнико!

— Как може, ако короналът е истински коронал, да се противопоставя на понтифекса? Хайде, човече, дръпни се! — с усмивка каза Валънтайн.