Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 172

Ако става на въпрос, никой не можеше да проумее присъствието на един понтифекс на борда на кораб, брулен от ветровете и огрян от яркото палещо слънце. Понтифексът бе император, забулен в тайнственост. Понтифексът трябваше да бъде скрит от погледите. Понтифексът, както знаеха всички, бе редно да стои в Лабиринта.

„Няма да отида“, каза си Валънтайн.

Предал бе короната, друг вече притежаваше привилегията да се зове лорд и да управлява Замъка, ако лорд Хисун изобщо има късмета да се върне там. Но нямаше да се погребе под земята.

На палубата се появи Карабела.

— Азенхарт ме помоли да предам, милорд, че ще наближим Пилиплок след половин денонощие, ако вятърът е все така благоприятен.

— Не се казва милорд — поправи я Валънтайн.

Тя широко се усмихна.

— Трудно ми е да запомня това, Ваше Величество!

— И на мен. Но нещата са се променили.

— Защо да не те наричам милорд, поне насаме? Защото за мен ти наистина си мой господар.

— Така ли? Нима ти заповядвам и те карам да ми слугуваш?

— Знаеш, че имам предвид друго, Валънтайн.

— Тогава ме наричай Валънтайн, а не милорд. Бях ти крал, сега съм ти император, но не и господар. Мислех си, че това винаги е било ясно между нас.

— Може би — Ваше Величество.

Двамата се засмяха и той я прегърна.

— Често съм ти казвал, че съжалявам дето те отвлякох от волния жонгльорски живот заради отговорностите на Връхни. И ти често ми отговаряше, че такъв е бил твоят избор.

— И това е чистата истина, милорд.

— Но сега съм понтифекс — о, Господарке, колко са ми чужди тези думи, — аз съм понтифекс и трябва съвсем да съм те лишил от радостите на живота.

— Защо, Валънтайн? Нима понтифексите изоставят съпругите си? Не съм чувала нищо за такъв обичай!

— Понтифексите живеят в Лабиринта, Карабела.

— Пак ли започваш?

— Никога не излиза от ума ми. И ако трябва да живея в Лабиринта — значи и ти трябва да дойдеш там, а как да го искам от теб?

— Искаш ли го от мен?

— Знаеш, че нямам никакво желание да се разделяме.

— Нито аз, милорд. Но сега не сме в Лабиринта и не смятах, че ще ходиш там.

— А какво ще стане, ако се наложи, Карабела?

— Кой може да се налага на един понтифекс?

Той поклати глава.

— Но какво ще стане, ако се наложи? Чудесно знаеш колко недолюбвам това място. Но ако по извънредно важни държавни съображения това стане неотвратимо…

— Тогава идвам с теб.

— Далеч от цялата тази красота?

— Ти със сигурност ще намираш претексти да се измъкваш горе.

— А ако не успея?

— Гледай в близка перспектива, милорд. Светът загива — докато не решиш трудните задачи, които чакат на тебе, никой няма да те пъхне в Лабиринта. После ще има време да се тревожим къде ще живеем и дали това ще ни хареса. Не съм ли права?

Валънтайн кимна.

— Наистина. Глупаво преувеличавам неволите си.

— Но ти казвам и нека повече не се връщаме на въпроса: ще се радвам, ако почтено се измъкнеж от Лабиринта завинаги, но ако се налага, ще те последвам безусловно. Нима си мислите, милорд, че когато ме взехте за съпруга, не знаех, че един ден ще станете понтифекс?