Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 171

— Ще ви придружа — каза Шинаам намусено.

Хорнкаст ги поведе — бавна процесия, парад на изкопаеми. И най-после застанаха пред портала, който се отвори, след като механизъмът за последен път разпозна Хорнкаст.

До животоподдържащата сфера, приютила понтифекса, стоеше Сепултроув.

— Много странно — каза лекарят. — След толкова дълго мълчание той проговори пак. Чуйте.

И от синия стъклен глобус долетя свистенето и гъргоренето на Тиеверас, сетне ясно се чуха думите:

— Ела. Стани. Тръгни.

— Същите думи — каза Сепултроув.

— Живот! Болка! Смърт!

— Мисля, че знае — каза Хорнкаст. — Мисля, че би трябвало да знае!

— Какво каза? — попита Сепултроув.

Хорнкаст посочи указа.

— Това е прокламация на лорд Валънтайн по повод непрежалимата загуба на великия император на Маджипур.

— Разбирам — каза лекарят и лицето му потъмня от нахлулата кръв. — Значи най-сетне това ще стане.

— Така е.

— Сега ли? — попита Сепултроув. Ръцете му трепереха. Той ги положи върху контролното табло.

От понтифекса долетя последен изблик на думи:

— Живот, Величество. Смърт. Валънтайн понтифекс на Маджипур!

Последва ужасна тишина.

— Сега — каза Хорнкаст.

8

Поредното безкрайно кръстосване из морската шир — сега Валънтайн отново плаваше от Острова към Зимроел и започваше да си мисли, че в един от предишните си животи трябва да е бил легендарният древен капитан Синабор Лавон, решил пръв да преброди Великото море, който след пет години се е отказал от мечтата си и вероятно за този си грях е бил наказан да се прероди и да странства от бряг до бряг без отдих. Но Валънтайн вече не усещаше нито умора, нито копнеж да се спре веднъж и завинаги. По някакъв начин — странен и неочакван — той продължаваше своята голяма обиколка.

Флотата, тласкана на запад от попътни ветрове, наближаваше Пилиплок. Този път в морето нямаше дракони, които да заплашват или забавят пътуването, и се придвижиха бързо.

Флаговете на мачтите сочеха право към Зимроел: вече не зелено-златни, под които сега плаваше лорд Хисун, а червено-черни със знака на Лабиринта.

Валънтайн още не беше свикнал нито с тези цветове, нито с другите промени. Вече не правеха звездния знак в негово присъствие. Добре, така да бъде — и без това винаги бе смятал тези поздрави за глупост. Вече не го наричаха милорд, а Ваше Величество. Което беше безразлично на Валънтайн, като се изключи фактът, че това обръщение някак му липсваше, и то чисто фонетично. С мъка изстискваше от хората накоя-друга дума, защото всички знаеха, че според древния обичай са длъжни да адресират казаното към висшия говорител и никога към самия понтифекс, макар той да беше тук и да не беше оглушал. А и понтифексът трябваше да беседва чрез препредаване от говорителя. Това беше първият обичай, който понтифекс Валънтайн премахна, но не беше лесно другите да свикнат с промяната. Нарекъл бе Слийт свой главен говорител — твърде естествено назначение, — но на Слийт бе забранено да се отдава на някоя от тези древни безсмислени церемонии — да се прави на ухо на понтифекса.