Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 153

— Върнете се! — извика Нейила. — Стойте настрана, предупреждавам ви!

— Талимон! Талимон!

— Предупреждавам ви, стойте далеч оттук!

Не му обърнаха внимание. Профучаха напред като стадо обезумели бидлаци, щурмуващи безогледно. Докато Китаин гледаше втрещено, Нейила даде знак на един от портиерите за малко да дезнактивира полето — достатъчно, за да избута Нейила сандъка с диймите на площада, да освободи болта, който затваряше вратата, и да се шмугне обратно зад закрилата на лекото розово сияние.

— Не — изрече Китаин. — Не дори в името на защитата на парка, не! Не!

Диймите се стрелнаха навън с такава скорост, че се сблъскваха, и се превърнаха във въздушна река от златиста кожа и обезумели черни криле.

Извисиха се на три-четири метра, след това се спуснаха с ужасна сила и ненаситна лакомия, като се гмурнаха в авангард на тълпата, сякаш не бяха яли от месеци. Нападнатите отначало май не разбраха какво става. Опитаха се да пропъдят диймите с гневни удари с опакото на ръката като досадни насекоми. Но този номер не минаваше на диймите, които се хвърляха и откъсваха парчета плът, литваха нагоре, за да го погълнат във въздуха и връхлитаха отново. Новият лорд Талимон с дузина рани, от които бликаше кръв, се катурна на земята. Диймите се сгъстяваха, връщаха се към хората от първа линия, които вече бяха ранени, и ги дялкаха отново и отново, като се забиваха все по-дълбоко, въртяха и издърпваха ивиците открити мускули и нежните тъкани.

— Не! — повтаряше Китаин пак и пак от изгодната си позиция зад портала. — Не! Не! Не! — Разярените дребни създания бяха безмилостни. Тълпата побягна. Хората пищяха, тичаха на всички посоки сред хаоса от блъскащи се тела, търсеха пътя обратно към Ни-моя. А падналите лежаха в алени локви, докато диймите налитаха, и налитаха, и отново налитаха. Плътта на някои от жертвите бе оглозгана до кости. Китаин чу ридание, и едва по-късно се усети, че е негово собствено.

Тогава всичко свърши. Настъпи странна тишина. Тълпата се беше разбягала. Жертвите на тротоара не стенеха. Диймите, преситени, се повъртяха над площада с бръмчене, после излетяха нагоре в редичка, само Божественият знае накъде.

Ярмуз Китаин, треперещ, потресен, бавно се отдалечи от портала. Паркът бе спасен. Като се обърна, той видя Вингол Нейила, който стоеше като ангел-отмъстител с прострени напред ръце и пламтящи очи.

— Не биваше да го правиш — каза Китаин с глас, задавен от шока и отвращението.

— Те щяха да унищожат парка.

— Да, паркът е спасен. Но виж… виж…

Нейила сви рамене.

— Предупредих ги. Как да им позволя да разрушат всичко тек само за да хапнат мръвка?

— Въпреки това не биваши.

— Така ли мислиш? Нямам угризения, Ярмуз. Нито едно. — Той се позамисли. — Излъгах — имам едно. Не отделих дийми за нашата сбирка. Но нямаше кога, а не ми се връща в Боргакс да търся други. Само за това съжалявам, Ярмуз. И нямах друг избор. Те спасиха парка. Как можехме да позволим на тези щураци да го разрушат? Как, Ярмуз? Как?