Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 152

— Работил е тук. Знае какво богатство притежаваме. Все трябва да е обичал животните, как мислиш?

— Той чистеше клетките, Ярмуз.

— При все това…

— И той самият може да е гладен, Ярмуз.

— Положението е лошо, но не и безнадеждно. Още не. Пък и какво ще спечели, ако бъдат изядени няколко мършави сигимиони, димилиони и зампидуни? Стотина-двеста сити, но на каква цена за науката?

— Тълпите нямат разум — отговори Нейила. — И подозирам, че ти надценяваш своя коронован метач на фашкии. Може би е мразел това място — работа, теб, животните. Освен това може да трупа политически актив, като заведе поддръжниците си зад хълма на вечеря. Той знае как да мине през портите, нали?

— Ами… Предполагам…

— Целият персонал знае. Къде са кодовите ключалки, как се неутрализира полето за да…

— Няма да го направи!

— Би могъл, Ярмуз. Вземи мерки. Въоръжи хората си.

— Да ги въоръжа? С какво? Откъде пушки?

— Мястото е уникално. Ако животните загинат, никога няма да бъдат възстановени. Носиш отговорност, Ярмуз.

От разстояние — но вече не така далечно, — достигна вик: „Талимон! Лорд Талимон!“

— Идват ли, как мислиш? — попита Нейила.

— Той няма да го направи. Няма да го направи.

— Талимон! Лорд Талимон!

— Викът наближава — каза Нейила.

В далечния край на помещението настъпи суматоха. Дотича един от пазачите — запъхтян, с безумен поглед.

— Стотици хора! — изкрещя той. — Хиляди! Идват към Гимбелук!

Китаин почувства нарастваща тревога. Огледа персонала.

— Проверете портите. Уверете се, че всичко е здраво заключено. След това затваряйте вътрешните врати — животни, които са навън, трябва да бъдат подгонени към северния край на парка. Ще имат по-голям шанс да се скрият в гората. И…

— Не това е начинът — каза Нейила.

— Какво друго можем да направим? Аз нямам оръжие, Вингол. Нямам оръжие!

— Аз имам.

— Какво искаш да кажеш?

— Хиляди пъти рискувах живота си, за да събера животните в този парк. Особено новите. Смятам да ги защитя. — Той загърби Ярмуз Китаин. — Хей! Помогнете ми с този сандък!

— Какво правиш, Вингол?

— Няма значение. Вървете да проверите вратите. — Без да чака помощ, Нейила помъкна клетките с диймите към автомобилчето, с което ги бяха докарали в зданието. Китаин изведнъж разбра, какво оръжие смята да използва Нейила. Той се втурна напред и задърпа ръката му. Нейила лесно го отстрани и без да обръща внимание на възраженията на прегракналия Китаин изведе количката от зданието.

Нашествениците от града, все така ревящи името на своя предводител, явно наближаваха. Китайн ужасено си помисли, че паркът ще бъде унищожен. И все пак, ако Нейила наистина смята…

Не! Не! Изтича навън, втренчи се в здрача, зърна в далечината Нейила до източната врата. Скандирането вече ехтеше много по-гръмко: „Талимон! Талимон!“

Китаин видя тълпата, изсипваща се на широкия площад пред портала, където публиката всяка сутрин чакаше да отворят парка. Фантастичната фигура с чудновати червени одежди с бели краища — май това беше Талимон? Бясно размахал ръце, той насъскваше тълпата. Обкръжаващото парка енергийно поле щеше да задържи малцина или едно-две животни, но не и напъна на огромна обезумяла тълпа. Обикновено тук си нямаха работа с огромни обезумели тълпи. Но сега…