Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 151

— Да, дийми. Намерих ги, когато закусваха с двойка малки горски братя, предполагам техни жертви — така лапаха, че не ме забелязаха. Приспах ги със спрей и ги събрах. Някои се събудиха преждевременно. Имам късмет, че не ми изядоха пръстите, Ярмуз.

— Познавам диймите — каза Китаин. — Дълги са половин педя, а тези са колкото плъхове.

— Да. Летящи плъхове. Лапащи плъхове. Месоядни гигантски дийми, а? Не са ли милички? Представи си ято от тях, литнало към Ни-моя. Милион, два милиона — като рой комари. Налитащи. Изяждащи всичко по пътя си. Нова напаст от скакалци — този път месоядни…

Китаин усети как го обзема невероятно спокойствие. Видял бе премного за днес. Съзнанието му бе претоварено с ужас.

— Те ще направят живота доста труден — каза той кротко.

— Да. Доста, доста труден, нали? Ще трябва да сложим бронирани дрехи. — Нейила се засмя. — Диймите са техния шедьовър, Китаин. Защо са ти бомби, когато можеш да хвърлиш ужасни дребни гризачи срещу врага? А?

Ярмуз Китаин не отговори, вперил очи в клетката с обезумелите дийми, сякаш гледаше яма, стигаща до сърцевината на света.

Дочу отдалеч виковете, които отново подеха:

— Талимон! Талимон! Лорд Талимон!

Нейила сви вежди и наостри уши, за да различи думите.

— Талимон? Това ли крещят?

— Лорд Талимон — каза Китаин. — Новият коронал. Новият нов от новите. Пръкна се преди три дни и май на проспект Нисимон всяка нощ друсат митинги за него.

— Имаше един Талимон, който работеше тук. Този да не му е роднина?

— Той е, същия — отвърна Китаин.

Бингол Нейила се втрещи.

— Какво? Преди шест месеца да мете фашкиите в клетките, а сега да е коронал? Възможно ли е?

— Сега всеки може да бъде коронал — обясни спокойно Ярмуз Китаин. — Но май само за седмица-две. Скоро може би ще дойде твоят ред, Вингол. — Той се изкиска. — Или моят.

— Как стана това, Ярмуз?

Китаин сви рамене. С широк жест показа новосъбраните животни на Нейила — ръмжащия трирог хайгус, дребния думкар, едноокия лешояд, диймите — все уродливи и страшни, все напънати от черен глад и ярост.

— А това как стана? — попита той. — Ако изроди като тези са насъскани срещу света, защо метачите на фашкии да не стават коронали? Първо жонгльорите, след това метачите на фашкии, после зоолозите, може би. Защо не? Как ти звучи? „Вингол! Лорд Вингол! Да живее лорд Вингол!“

— Престани, Ярмуз.

— Докато ти беше в гората със своите дийми и манкюлейни, аз гледах какво става тук. Много съм уморен, Вингол. Видях прекалено много.

— Лорд Талимон! Представи си!

— Лорд този, лорд онзи, лорд еди кой си — нашествие от коронали цял месец, и два-три понтифекса също. Не се задържат дълго. Но да се надяваме, че Талимон ще се задържи. Той поне ще защитава парка — каза Китаин.

— От какво?

— От нападенията. Там има гладни хора, а ние тук храним животните. Казаха ми, че някои люде в града агитирали народа да нахлуе в парка и да изколи всичко за месо.

— Сериозно ли говориш?

— Явно те говорят сериозно.

— Но тези животни са безценни… Незаменими!…

— Кажи това на гладуващите, Вингол — каза Китаин.

— Наистина ли смяташ, че лорд Талимон ще задържи тълпата, ако реши да нападне парка?