Читать «Да видиш невидимия» онлайн - страница 4

— Ще изпратим човек след… — той млъкна. Бях направил грешката да вдигна лицето си, изкривено от агонията, в очите му блесна знакът на челото ми. Екранът угасна така бързо, както ако му бях подал да целуне прокажена ръка.

— Докторе — изстенах аз.

Но него го нямаше. Закрих лицето си с длани. Това вече е прекалено, помислих си. Позволява ли клетвата на Хипократ подобни неща? Може ли лекар да пренебрегне молбата за помощ на един болен?

Хипократ не е знаел нищо за невидимите. Никой лекар не бе задължен да оказва помощ на невидим. За свободното общество мен просто ме нямаше. Лекарите не могат да определят болестите на несъществуващи пациенти.

Оставаше ме да страдам.

Това бе една от по-малко привлекателните страни на невидимостта. Можеш да влезеш в банята необезпокояван, ако ти харесва, но се гърчиш в леглото от болка също така необезпокояван. И едното, и другото са възможни и ако ти се пукне апендиситът, нищо, то ще е само още по-страшно предупреждение за другите, които може би са тръгнали по твоя незаконен път!

Апандиситът ми не се спука. Оживях, макар и силно разтърсен. Човек може да преживее една година, без да говори с хора. Може да се вози на автоматични коли и да яде в автоматизирани ресторанти. Но няма автоматични лекари… за пръв път се почувствах наистина уплашен. При осъдения в затвора идва лекар, когато той се разболее. Престъплението ми не бе достатъчно сериозно, за да вляза в затвора, и в такъв случай не ми се полагаше лекар, когато страдах. Не беше честно. Проклех дяволите, изобретили наказанието ми. Посрещах сам всяко бледо утро, сам като Крузо на острова си, тук, в центъра на град с дванадесет милиона жители.

Как да ви опиша превратностите на настроението си, многото премени в курса спрямо изменящите се ветрове през отминалите месеци?

Имаше случаи, когато невидимостта бе забавление, удоволствие, богатство. През тези параноични моменти възхвалявах освобождаването си от правилата, които ограничаваха обикновените хора.

Крадях. Влизах в малки магазини и взимах приходите, докато страхливият стопанин не смееше да ме спре, тъй като ако викнеше щеше да опровергае моята невидимост. Ако знаех, че държавата възвръща всички подобни загуби, може би щях да изпитам по-малко удоволствие. Но крадях.

Нахълтвах. Банята никога повече не ме изкуши, но нарушавах неприкосновеността на други убежища. Влизах в хотелите и вървях по коридорите, като отварях наслуки вратите. Повечето стаи бяха празни. Но някои не.

Подобно на бог наблюдавах всичко. Загрубях. Презрението към обществото — престъплението, заради което най-вече бях заслужил невидимостта, — се засили.

Стоях на празните улици под дъжда и крещях срещу бляскавите фасади на сградите:

— Кой се нуждае от вас? — ревях. — Аз не! Кой има и най-малка нужда от вас?

Надсмивах се, подигравах се и крещях. Беше някаква лудост, предизвикана предполагам, от самотата. Влизах в залите, където щастливите ленивци седяха отпуснати на столовете за масаж и гледаха втренчено блестящите тримерни изображения, и лудувах между редовете. Никой не се оплака от мен. Луминисциращия знак на челото ми ги караше да запазят недоволството за себе си и те го правеха.