Читать «Да видиш невидимия» онлайн - страница 2

Върнах се в апартамента си. Книгите ме чакаха, но не изпитвах интерес към тях. Проснах се върху тясното си легло и включих енергатора, за да се преборя със странната умора, която ме бе налегнала. Замислих се за невидимостта си.

Няма да е чак толкова трудно, рекох си аз. Никога не съм бил особено зависим от други хора. Нима не бях осъден именно заради студенината си към съществата като мен. Така че каква нужда имах от тях сега? Нека ме пренебрегват!

Щях да си почина. Щях да си отдъхна от работа цяла година в края на краищата. Невидимите не работят. Как биха могли? Кой ще отиде на консултация или ще даде някакъв документ на невидим чиновник? Следователно никаква работа. И никакъв доход, разбира се. Но хазяите не взимат наем от невидими. Невидимите могат да влизат, където си пожелаят, и то без да плащат. Току-що бях показал това във Висящите градини.

Невидимостта щеше да е голяма шега с обществото, мислех си аз. Осъдили ме бяха на нещо, което не бе по-ужасно от една година лечение с почивка. Сигурен бях, че ще му се наслаждавам.

Но имаше и редица практически неудобства. През първата вечер от моята невидимост отидох в най-реномирания рестовант в града. Щях да си поръчам най-скъпите ястия, по стотачка едното, а след това когато ми представят сметката щях да изчезна.

Мислите ми бяха объркани. Изобщо не успях да седна. Половин час стоях на входа, подминаван всеки път от портиера, комуто ситуацията явно бе добре позната. Осъзнах, че ако се настаня сам няма да постигна нищо. Никой келнер няма да приеме поръчката ми.

Можех да отида в кухнята. Можех да наруша работата на ресторанта. Но реших да не го правя. Обществото си има причини да се пази от невидими. Естествено, не бе възможно да се предприемат директни мерки, никаква преднамерена защита. Но кой би отхвърлил твърдението на готвача, че не е видял никой пред себе си, когато е плиснал тенджера с вряла вода върху стената? Невидимостта бе нож с две остриета.

Тръгнах си.

Ядох в един автоматизиран ресторант наблизо. След това се прибрах с такси. Машините, както и кактусите, не дискриминираха такива като мен. Обаче предусетих, че цяла година няма да ми е добре само с тяхната компания.

Спах лошо.

Вторият ден от невидимостта ми мина в по-нататъшни опити и открития.

Направих дълга разходка, като внимавах да не се отклонявам от пешеходните пътеки. Бях слушал много за момчетата, готови с удоволствие да блъснат тези, които носят знака на невидимосста на челата си. И отново за тях няма глоба, няма наказание. Положението ми криеше някои не съвсем случайни опасности.

Вървях по улиците, наблюдавайки как тълпите се разделяха пред мен. Врязах се в тях както микроатом минава между клетките. Бяха добре обучени. По обед видях първия си другар по невидимост. Беше едър мъж на средна възраст, излъчващ сила и достойнство, който носеше знака на позора върху високото си изпъкнало чело. Очите му срещнаха моите само за миг. После мъжът отмина. Един невидим, разбира се, не може да види друг като себе си.