Читать «Да видиш невидимия» онлайн - страница 5

Това бяха моменти на лудост, добрите моменти, моментите, когато се чувствах висок шест метра и се разхождах сред видимите глупаци със задоволство, излъчвано от всяка моя пора. Това бяха моменти на безрасъдство — признавам го свободно. От човек, който е бил в условия на принудителна невидимост в продължение на месеци, не може да се очаква да е уравновесен.

Не нарекох ли тези моменти параноични? Маниакално депресивни може би ще е по-точно. Махалото се люлееше шеметно. Дните, в които изпитвах само презрение към видимите около мен, се уравновесяваха с дни, когато изолацията ме подтискаше осезателно. Вървях по безкрайните улици, минавах през ярко осветените пасажи, наблюдавах отгоре аутобаните с летящите по тях болиди в пъстри цветове. Дори и просяк не би се приближил до мен. Знаехте ли, че в нашия сияен век има просяци? Не го знаех и аз, докато не ме осъдиха на невидимост, защото едва тогава дългите ми разходки ме отведоха в бедняшките квартали, където небръснати старци се влачат и просят дребни монети.

Никой не просеше пари от мен. Веднъж ме приближи един сляп.

— В името на Бога — изхриптя той, — помогнете ми да си купя нови очи от банката.

Това бяха първите думи, които човешко същество отправяше директно към мен за последните няколко месеца. Започнах да търся пари из дрехите си, готов да му дам всичко, което имам, в знак на благодарност. Защо не? Можех да си набавя още, просто като си взема. Но преди да мога да извадя парите, някаква кошмарна фигура с патерици докуцука между нас. Дочух прошепнатата дума „Невидим“ и двамата избягаха назад като уплашени раци. Стоях и държах глупаво парите си.

Нито дори и просяците! Дяволи са били ония, които са измислили това мъчение!

Така омекнах отново. Арогантността ми се изпари. Сега бях самичък. Кой можеше да ме обвини в студенина? Бях мек като гъба, патетично желаещ поне една дума, усмивка, ръкостискане. Течеше шестият месец от невидимостта ми.

Мразех я. Удоволствията й бяха празни, а мъките непоносими. Чудех се как ще преживея останалите шест месеца. Повярвайте, не бях далеч от мисълта за самоубийство през тези мрачни часове.

И накрая извърших глупава постъпка. По време на една от безкрайните ми разходки срещнах друг Невидим, най-много третото или четвъртото такова същество, което бях видял през шестте месеца. Както и при предишните срещи, очите ни се срещнаха бегло само за миг. После той заби своите в земята, заобиколи ме и отмина. Беше строен, млад мъж на не повече от четиридесет, с разрошена кафява коса и тясно изпити лице. Имаше вид на преподавател и се запитах какво ли е направил, за да заслужи наказанието си. Обхвана ме желанието да се затичам подире му и да го попитам, да науча името му, да говоря с него, да го прегърна.

Всички тези неща бяха забранени. Никой не трябваше да влиза в какъвто и да е контакт с Невидим — нито дори друг Невидим. Обществото не би желало да се създават тайни другарски връзки между париите му.