Читать «Среща на разуми» онлайн - страница 10

Два дни по-късно Соренсън и Ал Кейбъл привършваха тежката утринна смяна на кота номер 4, на две мили от лагера. Детекторът за метали се бе задействал на това място. Бяха изкопали вече над два метра дълбока яма и все още не бяха открили нищо. Над тях се извисяваше купчина жълто-кафява размекната пръст.

— Детекторът може да е сгрешил — каза Кейбъл и изморено избърса лицето си. Той беше едър, възрозов мъж. На Вуану бе отслабнал с цели десет килограма от жегата, която едва понасяше, и твърдеше, че търсенето на съкровища му е писнало завинаги. Искаше му се да се върне в Балтимор и да се занимава със своята агенция за продажби на коли. Не се сдържаше и често, и на висок глас казваше това. Той бе един от членовете на експедицията, който не работеше добре.

— Нищо му няма на детектора — каза Соренсън. — Проблемът е, че копаем в блатиста почва. Съкровището може и да е потънало по-надълбоко.

— Може да е и на тридесет метра — замърмори Кейбъл и ядно удари по лепкавата кал.

— Не може — каза Соренсън. — Под нас е вулканична скала. На не повече от шест метра дълбочина.

— Шест метра? Трябваше да имаме булдозер!

— Щеше да ни струва доста скъпо — меко му отвърна Соренсън. — Хайде, Ал, да се връщаме в лагера.

Соренсън помогна на Ал да излезе от ямата. Те почистиха инструментите си и тръгнаха по тясната пътека, водеща към лагера. Изведнъж спряха.

Една голяма, грозна птица бе излязла от храстите. Бе застанала на пътеката и им препречваше пътя.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Кейбъл.

— Казуар. Австралийски щраус — каза Соренсън.

— Ами да го изритаме от пътя си и да вървим.

— Спокойно — тихо проговори Соренсън. — Ако някой тук рита, това ще е птицата. — Отстъпи бавно.

Казуарът бе висок метър и половина, с черна перушина, застанал здраво върху дългите си мощни крака. Те бяха с по три пръста, с дълги, криви нокти. Главата му бе жълта и костелива и имаше малки, непотребни криле. От врата му висеше нещо като дълга обица, оцветена в червено, зелено и пурпурно.

— Опасна ли е? — попита Кейбъл.

Соренсън кимна.

— Доста туземци от Нова Гвинея са намирали смъртта си от ритниците на тази птица.

— Защо ли не сме я виждали по-рано? — зачуди се Кейбъл. — Значи обикновено се крият. — Казуарът пристъпи към тях. — Не можем ли да избягаме?

— Тази птица бяга много по-бързо от човека — отвърна Соренсън. — Предполагам, че не си взел оръжие.

— Разбира се, че не. Откъде да знам, че ще трябва да стреляме по агресивни щрауси.

Те продължиха да отстъпват, като държаха лопатите си насочени напред като копия. Храстите изпукаха и от тях се появи един мравояд. Следваше го диво прасе. Трите животни обградиха мъжете и ги притиснаха към гъстата стена на джунглата.

— Та те ни нападат — промълви с треперещ глас Кейбъл.

— Спокойно — отвърна Соренсън. — Трябва да се пазим само от казуара.

— Мравоядът не е ли опасен?

— Само за мравките.