Читать «Среща на разуми» онлайн - страница 11

— Глупости — ядоса се Кейбъл. — Бил, животните на този остров нещо са полудели. Спомни си мишката на Икинс!

— Спомням си я — отвърна Соренсън. Бяха стигнали до другия край на поляната. Животните бяха пред тях и продължаваха да напредват, като казуарът държеше центъра. Зад гърба им лежеше джунглата и капанът, към който животните ги насочваха.

— Трябва да се измъкнем — каза Соренсън.

— Тази проклета птица ни препречва пътя.

— Ще трябва да я отстраним. Пази се от краката й. Хайде!

Те се спуснаха към казуара, като размахваха лопатите. Птицата се поколеба, но не успя да реши кого от двамата да нападне. После се обърна към Кейбъл и замахна с десния си крак. Неточно премереният удар прозвуча като камшик по кожата на бик. Кейбъл изпъшка и падна, като се държеше за ребрата.

Соренсън замахна и острият край на лопатата едва не отсече главата на птицата. Дивото прасе и мравоядът сега се насочиха към него. Той замахна с лопатата и ги прогони. После, със сила, за която даже не бе подозирал, той вдигна Кейбъл, прехвърли го върху гърба си и хукна по пътеката.

На четвърт миля по-надолу трябваше да спре, защото дъхът му секна. Зад него не се чуваше нищо. Явно животните не го преследваха. Той се зае с ранения си другар.

Кейбъл бе започнал да се свестява. Можеше да ходи с помощта на Соренсън. Когато стигнаха в лагера, Соренсън извика всички на съвещание. Докато Икинс превързваше Кейбъл, той преброи хората. Липсваше само един.

— Къде е Дрейк? — попита Соренсън.

— От другата страна на острова на северния бряг. Лови риба — отговори Том Рестих. — Искаш ли да го доведа?

Соренсън се поколеба.

— Не — каза накрая. — Не. По-добре сега да ви обясня с какво си имаме работа. После ще раздам оръжието. Чак след това ще се опитаме да намерим Дрейк.

— Ама какво става бе, човече? — попита Рестих.

Соренсън започна да разказва какво им се бе случило.

Риболовът съставляваше важна част от снабдяването на експедицията със храна, а за Дрейк нямаше по-любимо занимание. В началото той се гмуркаше с маска и харпун. Но в този край на света акулите бяха многобройни, гладни и агресивни. Затова той със съжаление се отказа от подводния риболов и се зае с въдичарство откъм подветрената страна на острова.

Сега въдиците бяха поставени и Дрейк лежеше в сянката на една палма, полузаспал, със скръстени на гърдите ръце. Кучето му Оро тичаше по брега и търсеше раци. Оро беше добродушен мелез между еърдейл, териер и някаква неизвестна порода. Сега ръмжеше срещу нещо.

— Остави на мира раците — извика му Дрейк. — Само ще те ощипе някой.

Оро продължаваше да ръмжи. Дрейк се търкулна настрани и видя, че кучето бе застанало неподвижно над някакво насекомо. Приличаше на скорпион.

— Оро, остави това проклето…

Преди Дрейк да успее да мръдне, насекомото скочи. Прилепи се върху шията на Оро и опашката му се заби в кожата. Оро изквича веднъж. Дрейк веднага се изправи. Той замахна към насекомото, но то скочи от шията на кучето и изчезна в храстите.

— Спокойно, момче — каза Дрейк. — Раната е лоша. Може и да има отрова. По-добре да я отворя.