Читать «Специалитетът на златотърсача» онлайн - страница 10

— Обади се на ветеринаря.

— Обадих му се. Във фермата на Блейкс е, грижи се за дойните китове.

— Добре. Ще отида да ги видя. — И Морисън си сложи маската. Ухили се и рече: — Още не съм изсъхнал и пак трябва да влизам вътре.

Лицето и гърдите му бяха мокри.

Морисън отвори очи. Лицето и гърдите му наистина бяха мокри — от пот. Вгледа се в пролуките на затрупания с камъни вход. Видя зелени очи. Две, четири, шест, осем.

Стреля, но очите продължаваха да го гледат. Отново стреля, куршумът рикошира от стената и върху му се посипа дъжд от камъчета. Със следващия изстрел успя да улучи един от вълците. Глутницата се оттегли.

Пистолетът му беше празен. Морисън прерови джобовете си и намери още пет пълнителя. Внимателно зареди оръжието. Сигурно зората нямаше да се забави.

После отново задряма и сънува. Този път сънува Специалитета на златотърсача. Във всяка кръчма на границата с пустинята беше чувал за него. Обрасли с бради стари златотърсачи разказваха стотици истории, а скептичните кръчмари също подхвърляха своите варианти. Кърк си го поръча през седемдесет и девета година — специално за него, голямо количество. Едминсън и Арслър го получиха през деветдесет и трета година. Знаеше се със сигурност. Пък и други златотърсачи му се бяха наслаждавали, седнали сред скъпоценните си златни находища. Поне така се говореше.

Но дали това бе истина? Съществуваше ли въобще Специалитетът на златотърсача? Щеше ли Морисън да доживее и да види това чудо с цветовете на дъгата, високо като черковна камбанария, голямо колкото къща, по-безценно дори от златния камък?

Щеше! Ето, вече почти виждаше този миг…

Морисън се сепна и се събуди. Утрото беше настъпило. С мъка изпълзя до пещерата, за да се изправи пред новия ден.

Падаше и пълзеше на юг, съпровождан плътно от вълците, неотстъпно следван от грабливите летящи твари. Забиваше пръсти в скалата и пясъка. Следите говореха за голямо, голямо, голямо находище!

Но къде точно в тази пустош се намираше златният камък?

Къде? Вече почти не го беше грижа. Влачеше изгорялото си и изсушено от слънцето тяло и се спираше само за да стреля по някой вълк, ако дойдеше прекалено близо.

Оставаха му четири патрона.

Наложи му се отново да стреля, когато скатовете започнаха да се спускат над главата му. Имаше късмет, защото попадна в ятото и улучи два ската. Така вълците си намериха занимание. Продължи сляпо да пълзи напред.

И падна от една малка канара.

Не се нарани особено, но изпусна пистолета от ръката си. Преди да го намери, вълците се втурнаха към него. Само лакомията им спаси Морисън. Докато се биеха кой да го докопа пръв, Морисън се изтърколи надолу и намери пистолета. Два изстрела разпръснаха глутницата. Остана му само един патрон.

Трябваше да го запази за себе си, защото беше прекалено изтощен, за да продължи. Падна на колене. Следите тук говореха за необикновено, изключително богато находище. Някъде съвсем наблизо.

„Да ме вземат мътните!“ — изруга Морисън.

Малката падина, в която се бе търколил, беше цялата от златен камък.