Читать «Терминален експеримент» онлайн - страница 32

— О? Защо?

Кейти вдигна леко рамене.

— Не съм сигурна. Срещахме се почти година, докато още следвахме. После един ден аз просто го изоставих.

— И не знаете защо сте постъпили така?

Кейти отново погледна през прозореца, като че искаше да поеме част от силата на слънчевата светлина. Затвори очи.

— Предполагам… не зная. Понякога си мисля, че не можех да повярвам на човек, който ме обича така безусловно.

— И го отблъснахте?

Кейти бавно кимна.

— Да, точно така.

— И сега отново го отблъсквате? Това ли е причината за вашата изневяра, Кейти?

— Може би — бавно отговори тя. — Може би.

Данита отново се наведе към нея и попита:

— Защо мислите, че никой не може да ви обича?

— Не зная. Искам да кажа — знам, че Питър ме обича. От дълго време сме заедно и това е постоянна величина в моя живот. Зная, че е така. И все пак, след всичките тези години, ми е трудно да го повярвам.

— Защо?

Кейти вдигна рамене.

— Защото съм си такава.

— Каква сте?

— Аз съм… нищо. Нищо особено.

Данита разпери пръсти.

— Звучи ми като че не сте твърде уверена в себе си.

Кейти обмисли тези думи.

— Да, сигурно е така.

— Но нали казвате, че сте учили в университет?

— О, да. Бях отлична студентка.

— Ами вашата работа — справяте ли се добре с нея?

— Да, поне според мен. Получавах повишение няколко пъти. Но работата ми не е тежка.

— И все пак ми се струва, че сте се справили добре през изтеклите години.

— Да, така мисля — отвърна Кейти. — Но това няма значение.

Данита вдигна вежди.

— Какво е вашето определение за нещо, които наистина има значение?

— Не зная. Може би нещо, което хората забелязват.

— Кои хора трябва да забележат това нещо?

— Просто хората.

— Вашият съпруг — той се казва Питър, нали? Забелязва ли Питър, когато вие постигнете нещо?

— О, да! Занимавам се с керамика като хоби — да можехте да го видите как кипеше от радост, когато направих изложба в една малка галерия миналата година. Винаги е бил такъв, опитвал се е да ме поощрява — още от самото начало. Дори организира увеселение-изненада в моя чест, когато се дипломирах с отличен успех.

— А вие гордеехте ли се с постижението си?

— Просто бях доволна, че следването в университета завърши.

— Семейството ви гордееше ли се с вас?

— Да.

— Майка ви?

— Да. Да, тя се гордееше с мен. Дойде на церемонията при връчването на научната ми степен.

— Ами баща ви?

— Не, тогава той не присъства.

— Той гордееше ли се с вас?

Последва къс, остър смях.

— Кажете ми, Кейти, гордееше ли се баща ви с вас?

— Да, сигурно се е гордял. — В гласа й се долавяше напрежение.

— Наистина ли?

— Не зная.

— Защо не знаете?

— Никога не ми е казвал.

— Никога ли?

— Баща ми не е човек, който… излага на показ чувствата си.

— Това безпокоеше ли ви, Кейти?

Кейти вдигна вежди.

— И отговорът ми трябва да бъде честен?

— Разбира се.

— Да, това много ме безпокоеше. — Тя се опитваше да запази спокойствие, но гласът й потрепери под напора на чувствата. — Това ме измъчваше ужасно. Каквото и да направех, той никога не намираше дума да го похвали. Ако в бележника ми имаше шестици и петици, приказваше за петиците. Никога не дойде на представленията на училищния оркестър, в който свирех. Дори и днес смята, че заниманията ми с керамиката са пълна глупост. И никога не е…