Читать «Терминален експеримент» онлайн - страница 30

На стената зад него имаше сложено в рамка копие от рисунка на Алекс Колвил. Отначало Питър бе възприемал Колвил като статичен художник, но с течение на годините неговото творчество все повече му допадаше; особено тази рисунка — мъж, седнал на верандата на малка хижа, и стара хрътка, която лежеше в краката му — беше много трогателна. Накрая Питър бе осъзнал, че липсата на движение в картините на Колвил внушава трайност и неизменност: в крайна сметка нещата са именно такива и единствено те са от значение.

Питър все още не знаеше как да постъпи, не можеше да си представи какво бъдеще биха имали той и Кейти. Осъзна, че току-що е прочел смешен епизод — Спенсър отклоняваше въпросите на Куърк чрез серия отбрани духовити забележки, Хок стоеше до тях и се подсмиваше — ала този откъс не го е развеселил, както би трябвало. Питър пъхна картончето между страниците, където бе стигнал и остави книгата до себе си.

Кейти слезе по стълбите. Косата й беше пусната. Носеше плътно прилепнали сини джинси и широка бяла блуза; двете най-горни копчета бяха разкопчани — облекло, прецени Питър, което можеше да се възприеме или като секси, или като неутрално и просто практично. Очевидно и тя беше объркана като Питър и внимателно се опитваше да изпраща сигнали, които може би щяха да бъдат разтълкувани правилно, независимо от настроението, в което се намираше той.

— Може ли да седна при теб? — попита тя.

Питър кимна.

Диванът имаше три големи възглавници. Питър бе заел тази отляво. Кейти седна на границата между средната и дясната: опитваше се да установи близост, но същевременно запазваше и дистанцията.

Дълго останаха така, един до друг, без да приказват.

Питър продължи да поклаща бавно глава. Беше му горещо. Очите му не бяха в състояние да се фокусират. Сигурно не беше спал достатъчно. После изведнъж усети, че ще заплаче. Пое дълбоко дъх, за да не го направи. Припомни си последния път, когато наистина беше плакал: тогава беше на дванадесет години. Тогава се срамуваше, мислеше, че е прекалено голям да плаче, ала бе преживял ужасяващ шок, след като бе пъхнал пръсти в електрически контакт. През следващите тридесет години бе успял да издържи стоически всичко, но сега в него избликваше нещо…

Трябваше да се махне, да остане някъде сам, далеч от Кейти, далеч от всички…

Ала беше прекалено късно. Тялото му се сви в конвулсии. Бузите му бяха мокри. Усети, че се разтреперва — отново и отново. Кейти вдигна ръка от скута си, като че искаше да го докосне, но очевидно реши да не го прави.

Питър плака няколко минути. Една голяма сълза падна върху романа за Спенсър и страницата бавно я попи.

Питър искаше да спре, но не можеше. Избликът бе по-силен от него. Носът му течеше, той сумтеше между трескавите конвулсии, които предизвикваха сълзите. Беше се натрупало прекалено много, бе го потискал прекалено дълго в себе си. Накрая с мъка успя да изрече няколко едва доловими, почти беззвучни думи:

— Ти ме нарани. — Това беше всичко, което каза.