Читать «Чудно хубаво е да се завърнеш у дома» онлайн - страница 12

— Не се тревожи, мила — усмихна й се той. — Настроен съм на същата вълна.

— Алън!

Той кимна.

— Съвсем наскоро открих, че по душа съм лунен човек, но се страхувах да ти го кажа. И мене ме болят ходилата и ми е дошло до гуша да ме имат за чудак. Уморих се да бъда търпелив, но не мога да търпя мармотите. Липсват ми хората от добрата стара Луна. Те са интелигентни.

— Предполагам, че е предразсъдък — кимна тя, — но и аз се чувствувам по същия начин.

— Това не е предразсъдък. Нека бъдем честни. Какво трябва да направим, за да отидем в Луна Сити?

— Да си купим билети.

— Хубава работа! Нямам предвид като туристи. Мисля да работим там. Отговорът ти е известен: интелигентност. Много е скъпо да се изпрати човек на Луната и още по-скъпо е да остане там. За да се оправдаят разходите, той трябва да е много ценен. Висок коефициент на интелигентност, добър индекс на съгласуване, много висок ценз — всичко, което прави един човек приятен, непринуден и интересен. Сега ние вече намираме за нетърпим обикновения човешки инат, който мармотите приемат за даден, защото лунните хора наистина са различни. Фактът, че Луна Сити е най-комфортното обкръжение, което човек изобщо е създавал за себе си, не подлежи на съмнение — това обаче, което е от значение, са хората. Да се върнем у дома.

Той отиде до телефона — не видеотелефон, а старомоден само с говор и повика представителството на Фондацията в Ню Йорк. Докато чакаше с приличащата на палка слушалка на ухото си, тя го попита:

— Ами ако не ни искат?

— Това и мен ме безпокои.

Те знаеха, че лунните компании само в редки случаи наемат отново лица, които веднъж са напуснали. Известно бе, че вторият път изпитът за физическа годност бе много по-труден.

— Ало… ало. Фондацията ли е? Мога ли да говоря с отдела за набиране на кадри?… Ало, не мога да включа моя екран. Този телефон е музеен експонат. Обажда се Макрей, физикохимик, договор № 1340729 и моята съпруга Джоузефин Макрей, № 1340730. Искаме да подновим договорите си… Да, ще почакам.

— Моли се, скъпи, моли се!

— Моля се… Как? Моето място е още вакантно? Отлично, отлично. А на съпругата ми? — той се заслуша с безпокойство. Джоу бе затаила дъх. След малко закри слушалката с ръка. — Хей, Джоу, твоето място е заето. Искат да знаят дали би се съгласила на първо време да започнеш работа като младши счетоводител?

— Отговори им с „да“!

— Съгласна е. Кога бихме могли да се явим на изпитите? Чудесно, благодаря. Довиждане.

Той окачи слушалката и се обърна към съпругата си.

— Изпитите за физическа и психическа годност — веднага щом поискаме, а професионалните временно се отлагат.

— Какво чакаме тогава?

— Нищо — отвърна той и набра номера на вертолетната служба в Норуок.

— Можете ли да ни закарате до Манхатън? Колко жалко, нямате радар ли?… Добре, добре. Довиждане — изсумтя той. — Всички таксита са се приземили заради времето. Ще се свържа с Ню Йорк и ще се опитам да взема модерно такси.