Читать «Аз съм легенда» онлайн - страница 57

Двамата не се бяха хвърлили в прегръдките си, не си бяха казали вечните нежни слова. Невил не бе успял да изкопчи нищо друго от нея, освен името й. Наложило се бе да се възползва от своята хитрост и сила, за да я доведе в къщата и я накара да влезе. Тя плачеше и го умоляваше да не я убива, без дори да го слуша какво й говореше в утеха. В крайна сметка я бе замъкнал насила в дневната. В цялата история нямаше нищо от романтичните сцени, които той си беше представял…

В къщата тя се бе сгушила в най-тъмното ъгълче, както бе направило кучето две години преди това. Не бе пожелала нито храна, нито вода. Пак насила я беше отвел в спалнята, където я беше заключил. Малко по-късно тя беше заспала.

Невил замислено се вторачи в чашката с кафе.

„През всичките тези години толкова мечтах за другарка, а днес, когато намерих такава, я изплаших, отнесох се грубо с нея…“

Всъщност, какво друго можеше да стори? Бе свикнал прекалено много с идеята, че той е единственото нормално човешко същество на Земята. Това, че тя също бе като него, с нищо не промени представите му. Беше виждал мнозина измежду тях, изпаднали в странна кома, които изглеждаха досущ като нея… Фактът, че я бе срещнал посред бял ден, че тя бе ходила под слънчевите лъчи, не бе достатъчен да преодолее скептицизма му. Отдавна той подлагаше на съмнение всичко. Чувството му за контакт отдавна беше умряло. Вече бе почти невъзможно да повярва, че други нему подобни могат да съществуват някъде. Сега, след като първоначалните моменти на еуфория и изненада бяха отшумели, той бе установил, че вкоренилото се с годините убеждение у него бе непокътнато.

С тежка въздишка се върна в спалнята. Жената не бе мръднала. „Може би отново е потънала в кома?“ — помисли си.

Дълго я гледа. Рут… Искаше му се да узнае толкова неща за нея, но се страхуваше. Откриеше ли че е от техните, изходът можеше да е само един. А за онези, които убиваше, бе по-добре да не знае нищичко…

Ръцете на Невил се разтрепераха, загърчиха се конвулсивно. Ами ако всичко това бе най-обикновен капан? Ако те целяха по този начин да го измамят и хванат? Ако по някакво незнайно стечение на обстоятелствата тя просто в момента се беше пробудила от своята летаргия, малко преди да я срещне? Не, беше невъзможно, пък и доколкото знаеше, бацилът не можеше да изтърпи въздействието на слънчевите лъчи.

Не, дори и това не беше достатъчно, за да го убеди. Оставаше един-единствен начин да се увери…

Положи ръка върху рамото на жената.

— Събудете се! — разтърси я внимателно.

Тя се размърда леко. Тогава той забеляза, че на врата си носеше тънка златна верижка, в края на която висеше кръст. Невил го хвана, замислено го разтърка между пръстите си… В този момент жената се събуди и веднага в съзнанието му присветна сигналната лампичка: „Ето, тя не е в кома!…“