Читать «Аз съм легенда» онлайн - страница 56
Ричард Матисън
— Хей! Вие там…
Настана секунда абсолютна тишина. Тя надигна глава и погледите им се срещнаха.
„Жива е! — сърцето му щеше да се пръсне. — Наистина е жива!…“
Неочаквано жената се извъртя и с всички сили затича към пустошта, откъдето беше дошла. За миг Невил се поколеба. После се втурна, крещейки след нея:
— Спрете! Чакайте!
Тя обаче не спря. Загорелите й крака развяваха роклята в обедната мараня. Невил веднага разбра, че думите, каквато и магия да упражняваха, нямаше да преустановят бягството й. Явно тя самата много повече беше шокирана при вида на този едър, брадат и побелял дявол, изникнал сякаш от преизподнята, ръмжащ и тичащ след нея… Невил се бе втурнал с широки крачки, сърцето му напъваше да изскочи.
Не му бе трудно да я догони. Вече я настигаше, когато тя извърна ужасена лице към него.
— Нищо няма да ви сторя! — извика й.
Въпреки това тя не спря. Ала се препъна, за малко не падна. Той я застигна, успя да я задържи. Обзета от панически ужас, тя започна да го удря с юмруци, да дере лицето му с нокти.
— Престанете! — изкрещя той, останал без дъх. — От какво се боите?
Тя се оказа по-силна, отколкото предполагаше. Изрита го в кокалчето. Невил изруга ядно, удари я в лицето — стар, задрямал рефлекс, който се беше пробудил. Едва сега тя спря, загледа го ужасена. После неочаквано избухна в ридания.
Невил се изправи.
— Станете! — каза й. — Аз не ви желая злото!
Тя продължи да плаче, разтърсвана от конвулсивни гърчове. Бе сплела ръце, предпазваше лицето си. Невил я гледаше глупаво, онемял, не знаеше какво повече да й говори.
— От какво се боите? — запита я след известно мълчание.
Дори не можеше да осъзнае, че гласът му бе станал твърд, безжалостен, груб — в тембъра му нямаше никаква топлинка. Беше глас на човек, загубил навика да говори със себеподобни…
— Хайде! — подкани я пак. — Изправете се.
Тя се подчини — бавно, недоверчиво.
А Невил все така не можеше да реши какво трябва да предприеме. Години наред беше сънувал този дългоочакван момент, но в сънищата му събитията никога не се бяха развивали така…
— Как… Как се казвате? — успя най-сетне да излезе от своята немота.
Тя не отговори. Продължаваше да го гледа уплашено.
— Е, как се казвате? — почти брутално повтори той въпроса си.
Тя се сепна, после с треперещ глас изрече:
— Рут…
И като че ли в този момент по тялото на Робърт Невил пролази електрически ток. Звукът на гласа й сякаш заличи всичко останало. Стори му се, че ще се разплаче, че нещо дълбоко у него, събирало сили от векове, се надигна като лавина. Без да го осъзнава, ръката му се протегна към рамото й, тялото на жената потрепера при допира.
— Рут… — повтори той тихо. Гласът му беше отпаднал, безжизнен. — Рут…
Двамата дълго се гледаха под лъчите на прежурящото слънце.
Жената спеше спокойно в леглото на Невил. Беше минало четири следобед и Невил бе влизал поне двайсетина пъти в спалнята да я наблюдава. Сега седеше в кухнята и пиеше кафе.
Беше угрижен.
