Читать «Аз съм легенда» онлайн - страница 59

— Ами… това?

Тя хвана златното кръстче на врата си и му го показа.

— Това не доказва нищо.

— Ами фактът че съм съвсем будна? — настояваше тя. — Виждате, че не съм в кома…

Той замълча. Търсеше аргументи.

— Често съм ходил в Ингълууд. Не мога да си обясня как нито веднъж не сте чули колата ми?

— Ингълууд е доста голям!

— Ще ми се да ви вярвам…

— Сигурен ли сте, че го искате?

Неочаквано тя се сви, обхващайки с две ръце корема си. Робърт Невил се запита защо повече не изпитваше съжаление към нея. Сякаш отдавна бе станал безчувствен…

Жената упорито го загледа.

— Винаги съм била с лабилен стомах… — започна да му обяснява. — Миналата седмица видях как разкъсаха мъжа ми, умря пред очите ми. Епидемията покоси и двете ми деца. От осем дена се скитам по пътищата без цел и посока, крия се нощем, хапвам каквото намеря, спя от време на време само по час-два, понякога и от този сън се лишавам. Имам треска, изтощена съм, чувствам как и последните силици ме напускат… После ви срещам, чувам ви да ме викате, виждам ви как ме преследвате, удряте, домъквате ме у вас… И само заради някаква си чиния с чесън, която ми тиквате в лицето, ме е накарала да повърна, вие решавате, че съм заразена! Добре! Какво смятате да правите в такъв случай?

Тя се отпусна назад върху дивана, опитвайки да се прикрие с висящите парцали на роклята. Не успя и обезкуражена, задавена от някакъв нервен спазъм, заплака.

Неподвижен във фотьойла, въпреки гризящите го съмнения, Невил изпитваше смътно усещане за виновност. Не можеше да се овладее. Бе загубил навика да гледа как пред него плаче жена… Приглади брадата си, после колебливо изрече:

— В такъв случай… В такъв случай, ще ме оставите ли да ви взема малко кръв? Бих могал да я…

Жената неочаквано се изправи и хукна към вратата.

— Какво правите? — извика Невил.

Тя не отговори. Опитваше се яростно да превърти топката на вратата.

— Не можете да си отидете! — каза й той. — Те няма да закъснеят, скоро ще се появят!

— Не искам да оставам повече тук — на свой ред му извика тя. — С какво ще се промени положението, ако ме убият?

Невил я хвана за ръцете. Тя се задърпа.

— Оставете ме! Не съм ви молила да ме водите тук! Вие го направихте!… Защо не ме оставяте да си замина?

— Не можете да си отидете! — повтори й той.

Отведе я до дивана. После отиде до барчето, напълни една чаша с уиски, която й поднесе.

„Какво толкова като е заразена! — каза си. — Голяма работа!…“

Тя отрицателно поклати глава.

— Изпийте го! — настоя Невил. — Ще ви успокои.

— А след това пак ще ми тикнете в лицето да душа гаванката с чесън?… — тя беше ядосана.

— Хайде, хайде, пийнете…

Тя отстъпи и отпи най-сетне глътчица алкохол. Успокои я. Остави чашата до дивана и пое дълбоко въздух.

— Защо искате да остана? — запита го с мрачен тон.

Невил затърси някакъв що-годе разумен отговор. Най-накрая се осмели.

— Дори и да сте заразена, не мога да ви оставя да излезете. Не знаете ли какво могат да ви направят те?…

Тя затвори очи.

— Безразлично ми е… — простичко отвърна.

— Има нещо, което не разбирам… — каза Невил, докато привършваха вечерята. — Почти три години изминаха, а ето че сред тях все още има някои живи… Доколкото знам, през деня те изпадат в кома, но не са мъртви… вече три години след епидемията. Какво ги крепи, кое е онова, което поддържа техния организъм?