Читать «Аз съм легенда» онлайн - страница 26

Наряза на ситно чесъна с ножа, подуши лютивата миризма, наслоила се по ръба на острието. Е, добре! Ами сега накъде? Избликналото в съзнанието му минало с нищо не му беше помогнало, освен с навяните спомени за разговори за вируси, за комари, за приносители на зараза… Но причините за злощастието не бяха в тях, в това той бе убеден. Нещо повече — нахлулият спомен бе пробудил у него остра болка. Всяка изплувала дума бе като удар с нож, разкъсваща шевовете на стари, незараснали рани. Всеки спомен за нея…

В крайна сметка той се беше отказал. Опита се да стъпи здраво в настоящето, да се хване за конкретните данни и факти. Да не се поддава на болката… Щеше ли да се наложи отново да търси забвение в алкохола? Щеше ли да намери сили отново да продължи… И куража да…

Пак се вглъби в текста пред себе си. 64,6% вода… Нима беше това? Абсурд! Вода има във всяко едно нещо. Протеини? Не. Мазнини? Въглеводород? Не! Пепелно вещество? Не. Целулоза? Не!

Тогава какво?

Специфичната миризма, вкус и аромат на чесъна се дължат на особеното етерично луково масло, съставляващо 0,2% от неговото тегло, състоящо се предимно от сулфиди на чесновия лук…

И може би търсеният отговор се криеше някъде тук, в този заплетен лабиринт от съставки и непонятни химически съединения?

Той продължи четенето.

Сулфидите на чесновия лук могат да се получат по синтетичен път чрез специална преработка, ако се нагреят до 100° гликозиди от бяло синапено семе и калиеви сулфиди…

С въздишка на досада той се отпусна назад. Откъде, по дяволите, щеше да намери гликозиди от бяло синапено семе и калиеви сулфиди? Както и необходимите материали, за да обработи сместа?

„Чудесно! — присмя се на себе си. — Още ненаправил и първата крачка и вече си разби носа!“

Изправи се уморено, закрета към бара. В момента, в който надигна бутилката да си налее уиски, се сепна, опомни се. Не! Не трябваше да продължава напред така слепешката! Нямаше да води това скотско и безполезно съществуване, докато старостта или някоя злополука не сложеха край на и без това тъжните му дни! Или щеше да намери отговора, който търсеше, или щеше да прати всичко по дяволите, включително и самото съществуване!

Погледна часовника. Десет и двайсет. Имаше време. Отвори телефонния указател, намери, каквото търсеше. Беше в Ингълууд. Излезе.

Няколко часа по-късно той надигна изнурена снага иззад тезгяха-лаборатория. Вратът му се бе схванал. В ръка държеше подкожна спринцовка, напълнена с чеснови сулфиди. И за първи път от началото на самотата у него затрепка доволството, че най-сетне е свършил нещо полезно…

Изпълнен с трепетна възбуда, той се завтече към колата, седна зад волана и кара така, докато не излезе извън градските покрайнини, малко зад „прочистената“ зона. Всяка „прочистена“ сграда беше обозначил с тебеширени кръстни знаци. Малко вероятно бе други вампири да се бяха промъкнали тук, за да се крият наново из къщите, но сега нямаше време да проверява.