Читать «Аз съм легенда» онлайн - страница 17

Все пак зъбите му затракаха, докато я наблюдаваше как умира.

След няколко минути тя престана да шава, ръцете й се разтвориха, сякаш разцъфнаха като измършавели, побледнели лилии върху цимента. Тялото й се бе сгърчило, вътрешностите й като че ли бяха изсмукани от невидима сила. Невил се надвеси над нея, долепи ухо до гърдите й. Сърцето не туптеше, в спаружените останки не се долавяха никакви признаци на живот. Плътта бе започнала да се вкочанява.

Той се надигна. Тънка усмивчица се изписа на устните му. Значи беше истина… Край на коловете, повече нямаше да са му необходими… След всичкото това време, най-сетне беше намерил по-добър начин да ги убива…

После го загложди съмнение — как да се увери преди здрачаване дали жената действително бе мъртва? Тя нито помръдваше, нито дишаше, нито пък сърцето й биеше… Дали пък…

Мисълта го изпълни с нова неподозирана ярост: защо всеки един въпрос влечеше след себе си нов? Във всеки случай, той не можеше да остане тук и да дебне до залез…

Върна се при камионетката, която беше паркирал край една бакалия, и се възползва от възможността — влезе в магазинчето за кутия доматен сок. Докато отпиваше, отговорът вече се беше оформил в съзнанието му: щеше да е напълно достатъчно да вземе със себе си тялото, за да се увери!

Запали мотора, погледна часовника, който беше оставил на таблото: три следобед. Разполагаше с достатъчно време да се върне за трупа, да го вземе и да се прибере обратно, преди те да се появят.

Около половин час му бе необходим, докато намери къщата и тялото на жената, докато нахлузи ръкавиците и натовари трупа в каросерията, стараейки се да не гледа лицето й. След като приключи, той внимателно вдигна задната каната на камионетката, свали ръкавиците, седна зад волана. Машинално погледна отново часовника. Три следобед. Разполагаше с предостатъчно часове…

И най-неочаквано ужасът се всели в душата му. Ледени струйки на вадички затекоха по гърба му. Сърцето бясно заподскача в гърдите му. Той залепи ухо о часовника.

Беше спрял.

Ръцете му се разтрепераха като на епилептик, когато с трескави пръсти опита да превърти ключа в контакта и натисне съединителя…

Каква лудост! Най-малко за един час беше стигнал до гробището. Но не можеше да определи колко време беше останал там… След това се бе върнал в града, беше търсил тази жена, беше присъствал на агонията й, после бе ходил до бакалията и отново се бе върнал, за да вземе трупа. Колко часът можеше да е в действителност?

Кръвта в жилите му се смрази. Представи си как те го дебнеха освирепели, насъбрали се около къщата… Дали не беше оставил отворена вратата на гаража? Господи? Горивото, уредите му, генераторният агрегат…

С ядно ръмжене натисна педала до дупка. Камионетката уплашено подскочи напред. Стрелката на километража се плъзна на сто и десет. Какво щеше да стане, ако те го причакваха? Как щеше да се прибере у дома?