Читать «Аз съм легенда» онлайн - страница 18

Опита се да запази спокойствие, да се овладее. Не трябваше да се предава точно сега.

„Ще успея!“ — помисли си. Но не виждаше по какъв начин.

Как можа да забрави ненавит часовника? Направо му идваше да се убие!

„Няма никакъв смисъл да си блъскаш главата… — започна пак да се убеждава. — Те ще го сторят на драго сърце вместо тебе!“

После осъзна, че бе премалял от глад. От предната привечер едва бе успял да похапне.

Смълчаните улици прелитаха покрай него и от време на време той хвърляше уплашени погледи наляво-надясно. Искаше да се убеди, че все още ги няма, че не са наизлезли по входовете на къщите. Струваше му се, че тъмнината го обгръща в своите черни плащове с шеметна бързина. Как беше възможно? Или всичко бе плод на обезумялото му въображение?

Не, не можеше да бъде толкова късно…

Когато сви на ъгъла между Уестърн авеню и Комптън булевард, видя мъжа да изскача тичешком от една къща и да се втурва право срещу него с див крясък. При вида му и докато го подминаваше, нажежени шишове го прободоха в сърцето, ледени длани като клещи го стиснаха за гърлото.

Не можеше да кара по-бързо. Сърцето му още повече се сви при мисълта за спукана гума, за търкаляща се камионетка, за евентуалното му размазване във фасадата на някоя сграда…

Колкото и да не му се щеше, трябваше да намали, за да вземе завоя на Симарън стрийт. С крайчеца на окото съгледа някакъв друг мъж да се отскубва от източилата се сянка на крайпътната къща и да хуква подир колата. После, когато с безумно свистене на гумите успя да завие зад ъгъла, ужасът склещи сърцето му, а дъхът му спря.

Те всички се бяха събрали пред къщата. Очакваха го…

Поиска да изкрещи, вцепенен при вида им, ала викът се запъна безмълвен в гърлото му. Не, не и не! Той не можеше да умре просто така! Той не искаше да умира! Естествено, преследван от толкова време от дебнещия страх пред сили, които нито би могъл да разбере, нито да опише, той си бе мислил за смъртта, дори я беше желал… Но точно сега не искаше да умира. Не и по такъв нелеп начин!…

Видя ги как извърнаха към него восъчнобледите си лица, дочули рева на мотора. Други наизскачаха от гаража, който действително беше оставил отворен. Затичаха се към колата, изпълниха цялата улица. За част от секундата той си даде сметка, че в никакъв случай не трябваше да спира, нито дори да намалява. Вкопчи се във волана, натисна още по-силно педала и миг след това камионетката ги връхлетя, размазвайки трима от тях. Усети как каросерията се разтресе от удара. Пепелявите им, виещи лица заголиха едри зъби съвсем наблизо покрай прозорците. За миг го прониза усещането, че ще го захапят. Животинските им крясъци вледениха кръвта му.

В страничното огледалце видя, че уродливите същества го преследваха. Премалялото му съзнание набързо състави някакъв план: намали, докато стрелката на километража не падна до четиридесет и пет, после на трийсет. Пусна ги да спечелят малко преднина, да се доближат до него.

После изведнъж подскочи от ужас — досами колата неочаквано изникна бялото, като че намазано с пудра, подивяло лице на Бен Кортман. Невил изкрещя, поразен от вида му. Инстинктивно натисна газта, ала другият му крак попадна на амбриажа и след като подскочи напред, камионетката се затресе на място, моторът задави, разкиха се, замря. Мразовита вълна го заля, докато се опитваше да включи наново.