Читать «Мост през вечността» онлайн - страница 22

Само да можех, мислех си из. Само да можех да намеря жена с лицето на Шърлин, с тялото на Лайан, със способностите на Джаклин, с очарователността на Джейни и спокойната самоувереност на Тамара. Това щеше да бъде моята сродна душа, не е ли така?

Целият проблем беше в това, че лицето на Чарлин беше съпътствано от страховете на Чарлин, а тялото на Лайан — от проблемите на Лайан. В началото всяко запознанство ми се струваше интересно, но само след ден цветовете ставаха сиви, интригата изчезваше в гората от идеи, които не бяха споделени. Бяхме като отделни парчета от торта, не се допълвахме.

Нима няма нито една жена, мислех си най-сетне аз, която в рамките на един ден да не успее да ми докаже, че не е онази, която търся? Все попадах на жени със сложно минало, потънали в проблеми, търсещи помощ, повечето все се нуждаеха от повече пари, отколкото имаха. Проявявахме търпимост към своите странности и недостатъци и> едва запознали се, вече се наричахме приятели. Беше някакъв безцветен калейдоскоп и всяка частица се променяше и беше точно толкова сива, колкото можете да си представите.

По времето, когато телевизията най-сетне се умори от мен, вече бях си купил биплан с мощен двигател и скъпи перки, който да прави компания на „Пеперудата“. След като тренирах упорито известно време, започнах да давам срещу заплащане демонстрации на висш пилотаж.

Хиляди хора се струпват през лятото да гледат подобни въздушни демонстрации, мислех си аз, и ако не мога да я открия, като се представям по телевизията, то може да се случи по време на въздушна демонстрация.

Срещнах Катрин след третата демонстрация, в Лейк Уейл, Флорида. Тя излезе от тълпата и приближи до самолета така, сякаш се познавахме отдавна. Усмихна се леко и интимно;, сдържана и затворена, колкото можеше да бъде.

Погледът й беше спокоен и уверен, дори и в ярката светлина на обедното слънце. Дълга коса? тъмнозелени очи. Колкото по-тъмни са очите, казват, толкова по-малко могат да бъдат засегнати от слънчевите лъчи.

— Това изглежда много забавно — каза тя и посочи с глава биплана, без да се интересува от шума и тълпата.

— Не може да се умре от скука — казах аз. — Ако имащ самолет, какъвто ти е необходим, няма опасност да скучаеш.

— Как се чувства човек, когато се премята така във въздуха? Вие правите ли полети, или само демонстрации?

— В повечето случаи демонстрации. Не правя много полети, но понякога се случва. Когато човек веднъж се увери, че няма да падне, му става забавно да прави тези резки превъртания.

— Ще ми позволите ли да се повозя на вашия самолет, ако ви помоля? — попита тя.

— За вас, да, след демонстрацията.

Не бях виждал такива зелени очи.

Тя не се откъсна от мен през целия следобед, понякога изчезваше сред тълпата, но отново се появяваше със своята усмивка и тайно заговорничество. Когато слънцето вече залязваше, беше останала край самолета сама. Помогнах й да се качи в предната кабина на малката летателна машина.

— Не забравяйте да си сложите двата предпазни колана — предупредих я аз. — Един е достатъчен, за да се задържи човек в самолета, каквито и акробатически номера да правим, но за всеки случай ние слагаме по два.