Читать «Мост през вечността» онлайн - страница 12

— Да.

— Е, беше ми приятно да си поприказваме. Приятен ден.

— Аааа… вие сигурно…

— Чао.

Трябваше да има по-добър подход от този да водиш подобен разговор с всяка жена — непременно трябваше да има по-добър подход… Най-сетне си казах, че когато настъпи моментът, ще я открия и това не може да стане дори и секунда по-рано.

Закуската ми излезе 75 цента. Платих и излязох да се поразходя на слънце. Щеше да бъде горещ ден. И сигурно довечера щеше да има много комари. Но какво ме интересува това? Довечера щях да спя на закрито!

При тази мисъл си спомних, че съм си забравил спалния чувал на стола в ресторанта.

Съвсем е различен животът на земята. Човек не си завързва нещата сутрин, за да ги остави на предната седалка в кабината и да лети през целия ден. Трябва да държи всичко в ръка, да си търси подслон и да нощува там. Без моята „Стрела“ аз вече нямах място сред скосените ливади.

В кафенето бе влязла друга посетителка и седнала на моето място. Тя вдигна очи, леко смутена, когато тръгнах направо към масата й.

— Извинете — казах аз и небрежно вдигнах спалния чувал, от съседното място. — Забравих това преди малко. И главата някъде ще си забравя, ако не е закрепена на раменете.

Тя се усмихна и обърна отново поглед към менюто.

— Не си поръчвайте лимонова торта — добавих аз. — Освен ако я обичате с прекалено много лимон.

Отново тръгнах да се разхождам на слънце, като размахвах спалния си чувал в ръка, когато изведнъж си спомних, че във Въздушните сили на Съединените щати ме бяха учили никога да не размахвам ръка, в която държа нещо. Дори и да носиш дребна монета във войската, не трябва да размахваш ръце.

Зърнах телефонна кабина и изведнъж реших да проведа един делови разговор, какъвто не бях водил отдавна. Издателската фирма, която публикува книгата ми, се намираше чак в Ню Йорк, но какво ме интересуваше разстоянието? Можех да позвъня за тяхна сметка. Всяка професия си има своите предимства — странстващите пилоти получават пари за това, че летят, вместо да плащат. Писателите пък могат да се обадят на своите издатели за тяхна сметка.

Позвъних.

— Здравей, Елеонор.

— Ричард! — извика тя. — Къде се губиш толкова време?

— Чакай да помисля — отвърнах аз. — Откакто говорихме последния път ли? Бях в Уискънсин, Айова, Небраска, Канзас, Мисури, после обратно в Индиана, Охайо, отново Айова и Илинойс. Продадох биплана. Сега се намирам във Флорида. Искаш ли да се досетя какво е времето в града: шест хиляди фута слоеста облачност, полумрак, видимост три мили мъгла и смог.

— Направо се побърках да те търся! Знаеш ли какво стана?

— Може би мъглата и смогът са само две мили? , — Твоята книга! — възкликна тя. — Продава се изключително добре! Просто страхотно!

— Знам, че ще ти се стори глупаво, но ми хрумна нещо — казах аз. — Можеш ли да погледнеш през прозореца?

— Да, Ричард. Разбира се, че мога да погледна през прозореца.

— На какво разстояние?

— Има мъгла. Виждат се десет-петнайсет блока. Не чуваш ли какво ти казвам? Книгата ти е бестселър! Имаше представяния по телевизията, искат да я включат в телевизионните програми, вестниците те търсят за интервюта, за радиопредставяния; книжарниците искат да ги посетиш и да раздаваш автографи. Продаваме стотици хиляди екземпляри! По целия свят! Сключихме договори с Япония, Англия, Германия, франция. Откупени са правата за издание с меки корици. Днес ще сключим договор с Испания…