Читать «Сълзата на боговете» онлайн - страница 8
Реймънд Фийст
— Вдигай нагоре! — провикна се не след дълго той. — Кажете им да изтеглят галерата назад!
Пиратите сграбчиха останалите малки ковчежета и чувалчета и се завтекоха към стълбището, което извеждаше на палубата. Корабът продължаваше да се накланя все по-заплашително. Притиснал към гърдите си малко ковчеже като свидна рожба, Кнут изтича след останалите на палубата. Видя, че през прозорците на капитанската каюта струи ярка светлина, и очите му се изцъклиха. Застанал на прага на каютата, очертан от сиянието вътре, Мечището сякаш се бореше с някакъв невидим враг.
— Връщай се! — викна му Кнут. — Потъваме! — Не че кой знае колко го беше грижа за съдбата на Мечището, но гледаше да се подсигури, в случай че грамадният пират оцелее и му потърси сметка за действията му. Изтича при планшира и се покатери непохватно върху него. Погледна още веднъж през рамо към драпащите по наклонената палуба моряци и извика още веднъж:
— Хайде, по-бързо!
Галерата бавно се отдръпваше и през пробойната нахлуваше все повече вода. Ако Кнут не беше дал нареждането за изтегляне на галерата, пробитият кораб щеше да я повлече към дъното. Точно под него се поклащаше привързана към борда лодка и той промърмори:
— Божичко, време е да се откажа от тази работа!
Погледна напред и забеляза, че моряците са извъртели стрелата на крана и спускат натоварената със съкровища мрежа на палубата на галерата. С една кратичка молба към първото божество, за което успя да се сети, Кнут скочи от потъващия кораб и без да изпуска ковчежето, цопна в разпенените вълни. Тежестта на съкровището го повлече надолу, но той размаха крака и скоро се озова на повърхността. Протегна свободната си ръка и се вкопчи в лодката — почти веднага нечии яки ръце го изтеглиха вътре.
— Корабът потъва! — крещяха останалите на борда пирати и един през друг се хвърляха в морето.
— Спасявай се! Зарязвай всичко! — извика някой, хвърли торбичката с жълтици, която стискаше, и се метна през борда.
— Не! Нееее! — долетя гневният вик на Мечището откъм търбуха на пробития кораб.
— Изглежда, капитанът го е закъсал — подметна пиратът, който бе помогнал на Кнут.
— Греби! — нареди му лоцманът. Пиратът мигом се приведе над веслата, а Кнут погледна през рамо. — Каквото и да става там, вече не можем да му помогнем.
— Ще го зарежем ли? — попита някой друг.
— Да видим дали проклетият му амулет ще го остави да потъне.
Един от пиратите се захили. Също като останалите, и той служеше на грамадния пират по-скоро от страх, отколкото от вярност.
— Кнут, ако капитанът оцелее, ще ти откъсне главата.
Но първо ще трябва да ме намери — отвърна дребният пират. — Омръзна ми да служа на този безумец! Стига съм му робувал! И вие също, момчета!
— Ако капитанът отърве кожата, ще те скълца на кайма — изръмжа един от пиратите. — Всъщност защо да не го направя аз? Сигурно ще ме похвали.
— Защото и ти си алчен като мен. Ако ме убиеш, няма кой да прекара галерата между подводните скали. Дори Мечището да оцелее, вече ще сме твърде далеч, за да ни направи нещо.