Читать «Сълзата на боговете» онлайн - страница 20

Влязоха в сградата и се озоваха в ярко осветена зала, в която бяха подредени топове разноцветни платове. Отзад имаше затворена врата и стълба, която водеше към втория етаж. От тавана висеше голям кръгъл полилей с много запалени свещи.

От другата страна на щандовете с платове започваше самата бояджийница — големи варели с боя и сушилки с проснато на тях сукно. Джеймс зърна две хлапета, които нямаха и десет години, да тикат една от сушилките настрани, за да направят място на друга, заобиколена от още няколко хлапета. Малките работници бяха мръсни, някои от тях трепереха заради оскъдното си парцаливо облекло. Имаше и едно съвсем невръстно момиче, което се прозяваше уморено, докато навиваше тежък топ вече изсушен плат. Двама пазачи следяха зорко работата на децата.

Пазачът, който ги бе придружил, нареди:

— Чакайте тук. Ще повикам господаря.

— Тия деца не работят ли твърде до късно? — попита Джеймс.

— Те са мързеливци — отвърна пазачът. — Имаме поръчка, която трябва да е готова до утре. Ако си бяха свършили работата преди мръкване, вече щяха да са си легнали. Знаят го много добре. Не говорете с тях — само ще ги забавите повече. Ей сега ще доведа господаря.

Мъжът се обърна и излезе през задната врата. Само след минутка се появи с друг мъж, явно търговец, но въоръжен с крив ятаган, каквито имаха обичай да използват пустинните племена. Въпреки че дрехите му бяха шити по модата в Кралството, главата му бе увита с кърпа по обичая на пустинните обитатели и краят й бе заметнат през лявото рамо. Имаше черна брада и смуглата кожа на сънародниците на Яжара — факт, който потвърди с думите, които използва, за да ги посрещне:

— Мир вам — рече той и се поклони.

— Мир и на теб — отвърна в същия тон Яжара.

— Добре дошли в занаятчийницата ми. Казвам се Юсуф бен Али. С какво мога да ви услужа?

— Чухме за това как се работи на това място — заяви ядосано Джеймс. — Ще наредя да бъде затворено.

Дори мъжът да беше изненадан, не го показа с нищо. На лицето му продължаваше да цъфти дружелюбна усмивка.

— О, чули сте значи? И какво по-точно ви казаха?

— Чухме за условията на работа и видяхме как се отнасяте с тези деца — рече Яжара.

Юсуф кимна бавно.

— Нека позная: всичко това ви го разказа една малка цивра, нали? Или беше някое хлапе?

— Някъде биеш? — попита го Джеймс.

— Скъпи ми господине, всичко е било лъжа. Конкурентите ми плащат на хлапетиите, за да се оплакват от мен пред градските власти. Тъпчат ги с измислени истории за „ужасите в работилницата на Юсуф“. На няколко пъти градските прокурори идваха да ме затварят и от това естествено печелеха онези негодници.

— Но ние лично се уверихме какви са условията на работа тук — рече Яжара.

Бен Али погледна към малките дрипави работници и едва забележимо поклати глава.

— Скъпа сънародничке, може да не съм в състояние да осигуря на децата онова, което заслужават, но и аз имам сърце. Тук имат покрив над главата, топла храна и облекло. Може обстановката да не е луксозна като онази, с която сте свикнали, но както казват мъдреците: „Бедността е храната на праведния, докато богатството е бавна отрова за душата“. — Той посочи с брадичка децата. — Днес работим до късно, но не всяка нощ е така. Просто имаме извънредна поръчка. Когато приключим, ще пратя децата да се наспят, а утре ще се разплатя щедро с тях. Какво друго да направя? Да ги оставя да крадат по улиците?