Читать «Сълзата на боговете» онлайн - страница 18

— Пусни ме! — развика се хлапето, което всъщност се оказа дребничко момиче с неумито лице и дрипави дрешки. То хвърли кесията и ножа на земята. Джеймс знаеше, че това е само трик, за да го накара да разхлаби хватката си, и не се поддаде.

— Ако смяташ да ставаш крадла — заговори той с поучителен тон, — научи се да си подбираш жертвите.

Пусна дърпащото се момиче да стъпи на земята и клекна, за да може да го гледа в очите.

— Как се казваш, сладурче?

— Нита — отвърна момичето с тъничък гласец. — Мама ме е кръстила на жената на принц Рута.

Джеймс не можа да сдържи усмивката си. Не се и съмняваше, че принцеса Анита ще бъде поласкана, ако научи за оказаната й чест.

— Аз съм скуайър Джеймс, а това е Яжара — придворната магьосница.

— В тъмницата ли ще ме отведете? — попита изплашеното момиче.

— Джеймс — намеси се Яжара, — нали не смяташ да хвърлиш това дете в тъмницата?

— Имам право по закон — отвърна Джеймс с престорена сериозност. — Тя е опасен престъпник, който напада невинните хора нощем.

Очичките на момичето се разшириха, но все още не изглеждаше никак уплашено.

— Не, малката — продължи Джеймс. — Няма да те пъхаме в тъмницата. Има обаче едно място, където можем да те отведем. Нарича се „Знакът на Жълтия щит“, Там се грижат за деца като теб.

Реакцията на детето бе мигновена.

— Не! Не искам! И ти си като другите! Като лошите хора!

Момичето замахна със свободната си ръчичка към лицето на Джеймс и отново се задърпа.

Джеймс го стисна по-здраво.

— Чакай! Спри! Престани да ме удряш!

За миг момичето се усмири, но продължаваше да се опъва. Джеймс бавно пусна китката й и разпери ръце, за да покаже, че не смята да я задържа насила.

— Виж, Нита, щом желаеш да си останеш на улицата — твоя работа. Ние няма да ти направим нищо лошо.

— Почакай, Анита — намеси се Яжара. — Кои са тези лоши хора, дето ги спомена?

Момичето вдигна към нея насълзеното си личице.

— Ами те казваха, че са от „Жълтия щит“ и че всички добри деца трябвало да идат при тях, но ме излъгаха!

— И как по-точно те излъгаха? — попита Джеймс.

— Отведоха ме в една голяма къща, а там ме затвориха в клетка — както всички останали деца. После ми наредиха да боядисвам платове за Юсуф, инак ще ям бой, а някои от децата се опъваха и тогава ги отведоха някъде и те така и не се върнаха… а пък в храната имаше плъхове и червеи, и…

— О, това е ужасно! — възкликна Яжара. — Ще трябва „да се погрижим“ за този Юсуф, но първо ще се погрижим за теб, миличка.

— Да — кимна Джеймс и се обърна към Яжара. — Най-добре ще е да я отведем в двореца.

Това беше мигът, който очакваше момичето. То се стрелна между краката на Джеймс и побягна към изхода на улицата.

Джеймс се извърна и я проследи с поглед. Знаеше, че би могъл да я настигне пак, но не виждаше смисъл. Яжара го погледна с ням въпрос в очите и той каза:

— В края на краищата решението си е нейно.

— Но все пак ще предприемеш нещо по въпроса, нали?

Джеймс се наведе и вдигна захвърлената кесия. Преди да й я подаде, я изтупа от прахта.

— Разбира се, че ще направя. Не става въпрос само за дълг — струва ми се, че е лично.