Читать «Неприятностите са моя бизнес» онлайн - страница 28

— Как да разбирам това, че синът ви е изчезнал, господин Джийтър?

— Плащам ви сума пари… — взе да ми вика, все още бесен.

— Кога?

Закова се на място, както препускаше, и пак ме погледна. Госпожица Хънтрес се засмя. Джордж се навъси.

— Какво искам да кажа според вас… с това, че синът ми е изчезнал? — рече рязко. — Смятам, че съм достатъчно ясен дори за вас. Никой не знае къде е. Госпожица Хънтрес не знае. Аз не знам. Никой нищо не знае.

— Но аз съм по-умен от всички ви — рекох. — Аз знам.

Не помръднаха доста време. Джийтър ме зяпаше. Момичето ме зяпаше. Тя изглеждаше озадачена. Другите просто зяпаха. Погледнах я.

— Къде отидохте, след като излязохте, ако не е тайна?

Тъмносините й очи бяха бистри като сълза.

— В това няма никаква тайна. Излязохме заедно… с такси. На Джералд са му отнели шофьорската книжка… за един месец. Има много нарушения. Тръгнахме към брега, но аз си промених намеренията, както разбрахте. Реших, че все пак съм една обикновена използвачка. Всъщност не ми трябваха парите на Джералд. Исках отмъщение. Да отмъстя на господин Джийтър, задето разори баща ми. Направил го е съвсем законно, разбира се, но това не променя нещата. Обаче се озовах в такова положение, че не можех да отмъстя, без да изглеждам долнопробна сметкаджийка. Затова казах на Джералд да си намери друго момиче за развлечения. Това го огорчи и се скарахме. Спрях таксито в Бевърли Хилс и слязох. Той продължи. Не знам накъде. По-късно се върнах в „Ел Милано“, изкарах колата от гаража и дойдох тук. Да кажа на господин Джийтър да забрави цялата тази работа и да не си прави труда да насъсква копои по мен.

— Казвате, че двамата сте тръгнали с такси — рекох. — Защо не го е возил Джордж, щом не е можел да шофира сам?

Гледах я, но въпросът ми не беше към нея. Джийтър ми отговори хладно:

— Джордж ме откара у дома след работа, разбира се. По това време Джералд вече е бил излязъл. Това има ли значение?

Извърнах се към него.

— Да. Ще има. Господин Джералд е в „Ел Милано“. Разбрах го от Хокинс, детектива на хотела. Той се върнал там да чака госпожица Хънтрес и Хокинс го пуснал в нейния апартамент. Хокинс прави такива дребни услуги… срещу десетачка. Може още да е там, може да не е.

Продължих да наблюдавам. Трудно беше да държа под око и тримата едновременно. Но те не мръднаха. Просто ме гледаха.

— Хм… радвам се да го чуя — рече старият Джийтър. — Страхувах се, че е отишъл някъде да се напие.

— Не. Не е отишъл никъде — рекох. — Впрочем, фигурираше ли „Ел Милано“ сред ония места, където сте звънял да го търсите?

Джордж кимна.

— Да, звънях. Не бил там. Май хотелското ченге е предупредило телефонистката да не казва нищо.

— Няма защо да я предупреждава. Тя просто ще звъни в апартамента, а той няма да вдига телефона… естествено. — И загледах втренчено стария Джийтър с голям интерес. Щеше да му бъде трудно да подхване репликата, но се налагаше да го направи. Така и стана. Първо облиза устните си.

— Защо… „естествено“, ако смея да попитам? — изрече хладно. Сложих чашата върху мраморната маса и се облегнах на стената. Още се мъчех да наблюдавам и тримата едновременно.