Читать «Мъжът, който обичаше кучета» онлайн - страница 7

Първият заблъска по вратата.

— Отворено е — извиках.

Вратата се отвори с трясък и двете ченгета нахлуха с извадени пищови, но при вида на онова, което лежеше на пода, се заковаха на място. Пищовите им незабавно се насочиха към Джери и мен. Онзи, който ме държеше на прицел, бе огромен червендалест мъжага в изторбен сив костюм.

— Вдигай ръцете и ги вдигай празни! — изрева той със силен грубиянски глас.

Вдигнах ръце, но не пуснах пистолета си.

— Спокойно — казах. — Убит е от куче, не от пистолет. Аз съм частен детектив от Лос Анджелес. Тук съм във връзка с един случай.

— Така ли? — Той тежко се приближи до мен и ръгна пищова си в корема ми. — Може и така да е, мой човек. Ще разберем всичко това по-късно. — Посегна и изтръгна пистолета от ръката ми. Подуши го, забивайки своя още по-дълбоко в корема ми.

— Стрелял си, а? Браво! Обърни се!

— Слушай…

— Обърни се!

Бавно започнах да се обръщам. Още не се бях завъртял, а той вече прибираше пищова си в страничния джоб и посегна към хълбока си.

Това трябваше да ме предупреди, но аз не съобразих. Може и да съм чул свистенето на палката. С положителност съм я почувствал. Внезапно в краката ми зейна черна бездна. Гмурнах се в нея и потънах надолу… надолу… надолу…

IV

Когато дойдох на себе си, стаята беше пълна с дим. Той висеше във въздуха на тънки струйки, право отгоре надолу като мънистена завеса. Струваше ми се, че в едната стена има два отворени прозореца, но димът не помръдваше. За пръв път виждах тази стая.

Полежах известно време и размишлявах. После отворих уста и с цяло гърло изревах: „Пожар!“

Сетне рухнах отново върху леглото и взех да се смея. Никак не ми хареса как прозвуча. Крайно откачено.

Някой дотърча отнякъде, в ключалката се завъртя ключ и вратата се отвори. Мъж в къса бяла престилка ме изгледа свирепо. Леко извърнах глава и рекох:

— Това не го брой. Изплъзна ми се от устата.

Той силно се намръщи. Имаше дребно, сурово лице и очички като мъниста Не го познавах.

— Май пак искаш усмирителната риза — рече подигравателно.

— Добре съм, мой човек. Сериозно. Сега смятам да си подремна.

— Няма да е зле — озъби се той.

Вратата се затръшна, ключът се превъртя, стъпките се отдалечиха.

Аз лежах неподвижен и гледах дима. Вече знаех, че в действителност няма никакъв дим. Трябва да беше нощ, защото зад порцелановата купа, която висеше от тавана на три вериги, светеше нещо. Купата имаше малки цветни бабунки по ръба, чу оранжеви, ту сини. Докато ги гледах, те се отвориха като мънички люкчета и отвътре щръкнаха главици, като куклени, само че живи. Имаше мъж с моряшка шапка, едра пухкава блондинка и слаб мъж с изкривена папийонка, който непрекъснато повтаряше: „Как желаете пържолата си, сър? Добре изпечена или алангле?“

Сграбчих ъгъла на грубия чаршаф и избърсах потта от лицето си. Седнах в леглото, спуснах краката си на пода. Оказаха се боси. Аз пък бях облечен в бархетна пижама на квадратчета. Когато спуснах краката си надолу, те бяха напълно безчувствени. След малко започнаха да изтръпват и се напълниха с иглички.