Читать «Мъжът, който обичаше кучета» онлайн - страница 5

Нещо изскърца и през вратата в дъното на стаята се появи висок тъмноок мъж в избелял син гащеризон и синя работна риза. В ръцете си държеше двуцевка със срязани цеви. Насочи я към мен.

— Ей, ти! — извика. — Хвърли пищова!

Аз отворих уста с намерението да кажа нещо. Пръстът на мъжа се затегна около спусъка. Пистолетът ми гръмна сякаш от само себе си. Куршумът улучи приклада, изби го от ръцете на мъжа. Двуцевката тупна на пода и кучето отскочи странично поне два метра нагоре, след което отново клекна.

С изумление в погледа мъжът бавно вдигна ръце.

Аз печелех.

— Свалете и вашето оръжие, госпожо — обърнах се към жената.

Тя облиза устни, свали автоматичния пистолет и се отстрани от тялото на пода.

— Ей, не го застрелвайте — каза мъжът. — Аз ще се оправя с него.

Аз премигнах, после схванах. Той се боеше да не убия кучето. Не се притесняваше за себе си.

Леко наведох надолу дулото на лугера.

— Какво стана?

— Този… се опита да го упои с хлоформ… куче, обучено да се бие!

— Ясно. Ако имате телефон, няма да е зле да повикате линейка. Шарп няма да изтрае дълго с тази рана на врата.

Жената рече монотонно:

— Мислех, че сте от полицията.

Нищо не казах. Тя мина покрай стената, отиде до скамейката под прозореца, отрупана със смачкани вестници, и се пресегна към телефона в единия й край.

Аз погледнах към дребния ветеринар. Кръвта бе спряла да шурти от врата му. По-бяло лице не бях виждал в живота си.

— Забравете линейката — казах на жената. — Обадете се само в полицейския участък.

Мъжът с комбинезона свали ръцете си, отпусна се на коляно, затупа по пода и кротко заговори на кучето:

— Мирен, приятелю, мирен. Тук вече всички сме само приятели. Само приятели. Успокой се, Фос.

Кучето изръмжа и леко разлюля задница. Мъжът продължи да му говори. То спря да ръмжи и космите на врата му се слегнаха. Онзи в комбинезона продължаваше да му гука.

Жената до прозореца остави слушалката и каза:

— На път са. Мислиш ли, че ще се справиш с него, Джери?

— Разбира се — отвърна мъжът, без да откъсва очи от кучето.

Сега Фос допря пода с корем, отвори уста и провеси език. От езика му прокапа слюнка — розова, примесена с кръв. Козината покрай устата му също бе оплескана с кръв.

III

Така нареченият Джери се обади отново:

— Хей, Фос! Фос, стари приятелю! Всичко вече е наред. Всичко е наред.

Кучето дишаше учестено и не помръдваше. Мъжът се изправи, приближи се до него и подръпна едното му ухо. Фос обърна главата си настрани и позволи да му дърпат ухото. Човекът го потупа по главата, разкопча разкъсания намордник и го свали.

После се изправи, уловил края на скъсаната верига. Кучето послушно скочи на крака, мина през люлеещата се врата и потъна в задната част на къщата, като вървеше плътно до мъжа.

Отдръпнах се малко, за да не съм в обсега на люлеещата се врата. Джери можеше да има още пушки. Нещо в лицето на този човек не ми даваше мира. Сякаш вече го бях виждал, но отдавна, или пък ми бе познато от вестникарска снимка.