Читать «Червен вятър» онлайн - страница 7

Стрелна поглед надолу, потръпна и прибра пистолета в чантата си. Глътна половината чаша на един дъх, остави я върху масата, взе картичката.

— Не черпя много хора с такова уиски — казах. — Не мога да си го позволя.

Тя сви презрително устни.

— Сигурно го правите за пари.

— Ъ?

Не каза нищо. Ръката й пак беше близо до чантата.

— Не забравяйте за предпазителя — рекох. Тя от дръпна ръката си. Аз продължих: — Човекът, когото нарекох Уолдо, е доста висок, някъде към метър и осемдесет, строен, мургав, с черни, много лъскави очи. Нос и устни прекалено тънки. Тъмен костюм, бяла кърпичка в джобчето. Бързаше да ви намери. Това говори ли ви нещо?

Тя пак вдигна чашата си.

— Значи това бил Уолдо. Е, и какво! — В гласа й вече се долавяше лекото въздействие на алкохола.

— Ами странна работа. Отсреща има малък бар… Я кажете къде бяхте цяла вечер?

— Седях в колата си — рече тя хладно. — През повечето време.

— Не забелязахте ли суетнята отсреща, малко по-нагоре по улицата?

Очите й се опитаха да кажат „не“, но не успяха. Устните й казаха:

— Знаех, че има някаква бъркотия. Видях полицаи и червени лампи. Предположих, че някой е пострадал.

— Така беше. А този Уолдо ви търсеше преди това. В бара. Описа външността и облеклото ви.

Сега очите й станаха като главички на гвоздеи и не по-изразителни. Устните й започнаха да треперят и не спряха.

— Бях там — продължих аз — и разговарях с момчето, което е собственик на заведението. Вътре имаше само един пиян и ние двамата. Пияният не обръщаше никакво внимание на нищо. Сетне влезе Уолдо и попита за вас, ние казахме „не, не сме я виждали“, и той понечи да си тръгне.

Отпивах бавно от чашата си. Обичам ефектите не по-малко от другите хора. Очите й ме пронизваха.

— Тъкмо понечи да си тръгне. Тогава онзи, пияният, дето не обръщаше внимание на никого, го нарече Уолдо и измъкна пистолет. И го простреля два пъти — щракнах два пъти с пръсти — ей така. На място.

Беше ме заблудила. Изсмя се в лицето ми.

— Значи съпругът ми ви е наел да ме следите — рече. — Трябваше да се досетя, че цялата тази работа е нагласена. Вие и вашият Уолдо.

Гледах я глупаво.

— Не съм знаела, че е ревнив — продължи рязко. — Най-малко от човека, който ни е бил шофьор. Разбирам да ме ревнува малко от Стан — това е естествено. Но от Джоузеф Коутс…

Замахах с ръце.

— Госпожо, един от двамата ни е сбъркал страницата в тази книга — измърморих. — Не познавам Стан, нито Джоузеф Коутс. Бога ми, не знаех дори, че имате шофьор. Хората около мен нямат. Що се отнася до съпрузите… да, от дъжд на вятър имаме по някой съпруг. Не много често.

Тя поклати глава, ръката й остана близо до чантата, в сините й очи имаше искри.

— Не сте достатъчно убедителен, господин Марлоу. Не, не сте никак убедителен. Зная ви вас, частните детективи. Всичките сте покварени. Подмамихте ме в апартамента си, ако изобщо е ваш. По-вероятно да е на някой ужасен човек, който ще се закълне във всичко срещу няколко долара. А сега се опитвате да ме сплашите. За да ме изнудвате… и да измъкнете пари от съпруга ми. Добре — завърши задъхано, — колко трябва да платя?