Читать «Червен вятър» онлайн - страница 5

— Тоя никога няма да си развали спокойствието — рече Коперник, когато момчето си отиде. — Заради когото и да било.

— Бедният Уолдо — въздъхнах. — Отпечатъците бива ли ги?

— Малко са размазани — кисело рече Коперник. — Но ще изготвим описание и тази нощ ще го изпратим по телетипа във Вашингтон. Ако не ни донесе успех, предстои ти още един ден изтезания долу в мазето.

Здрависах се с него и с колегата му, който се казваше Ибара, и си тръгнах. Още не знаеха кой е Уолдо. Съдържанието на джобовете му не разкри нищо.

2

Върнах се на моята улица към девет вечерта. Огледах се насам-натам, преди да вляза в „Бърглънд“. Барът беше малко по-встрани на отсрещния тротоар, тъмен, с няколко носа, лепнати за стъклото, но не и тълпа. Хората бяха видели полицията и колата на моргата, но не знаеха какво е станало. Като изключим юнаците, които дърпаха ръчките на игрални машини в дрогерията на ъгъла. Те знаят всичко, освен как да се задържат на работа.

Вятърът все още духаше, жежък като от пещ, вдигаше прах и хартийки и ги запращаше в стените. Влязох във входа и се качих с асансьора до четвъртия етаж. Дръпнах вратата, слязох и пред себе си съзрях високо момиче, което чакаше асансьора.

Кестенява къдрава коса се показваше изпод широкополата й сламена шапка с кадифена лента, вързана на хлабава панделка. Имаше големи сини очи и мигли, които не стигаха съвсем до брадичката й. Беше облечена в синя рокля, която можеше да е от крепдешин, семпла като кройка, но непропускаща щедрите извивки на тялото. Над роклята носеше нещо, което можеше да бъде болеро на щамповани цветя. Попитах:

— Това болеро ли е?

Изгледа ме разсеяно и махна с ръка, сякаш да отстрани някаква паяжина от пътя си.

— Да. Ако обичате… доста бързам. Искам да…

Не помръднах. Така й препречвах пътя към асансьора. Гледахме се един друг и по бузите и бавно плъзна червенина.

— По-добре да не излизате на улицата в тези дрехи — рекох.

— Защо, как смеете…

Асансьорът издрънча и тръгна надолу. Не знаех какво щеше да каже. Нямаше изнервения носов глас на мадамите от бирариите. Нейният беше мек и лек като пролетен дъжд.

— Не ви свалям — поясних. — Загазила сте. Ако се качат на този етаж с асансьора, имате време точно колкото да изчезнете по коридора. Първо свалете шапката и болерото… и по-живо!

Тя не помръдна. Лицето й като че ли пребледня под лекия грим.

— Търси ви полицията — продължих аз. — В тези дрехи. Дайте ми възможност и ще ви кажа защо.

Тя бързо обърна глава и огледа коридора. Предвид външността й, не я виня, че пак се опита да ме извози.

— Не знам кой сте, но сте нагъл. Аз съм госпожа Лерой от трийсет и първи апартамент. Мога да ви уверя…

— Че сте сбъркала етажа. Това е четвъртият.

Асансьорът беше спрял долу. През шахтата се чу как отварят с рязко дрънчене вратата.