Читать «Червен вятър» онлайн - страница 3

— Ще заключа вратата — рече, докато вадеше ключове.

Излезе, придърпа вратата и зачовърка ключалката отвън, докато резето не щракна на мястото си. Аз се наведох и преобърнах Уолдо. Отначало не можех дори да открия откъде са влезли куршумите. Сетне видях. Две дупчици на сакото, над сърцето. По ризата му имаше малко кръв. Пияният беше самото съвършенство като убиец.

Патрулната кола пристигна след седем-осем минути. Лу Петроле вече беше на мястото си зад тезгяха. Облякъл отново бялото сако, той броеше парите в касата, слагаше ги в джоба си и си записваше нещо в тефтерче. Седях в края на едно от сепаретата, пушех цигари и гледах как лицето на Уолдо става по-мъртво и по-мъртво. Питах се кое ли е момичето с болерото на цветя, защо Уолдо беше оставил запалена колата си отвън, защо бързаше, дали пияният го очакваше, или случайно се намираше тук.

Момчетата от патрулната кола влязоха запотени. Бяха голям формат, както обикновено, единият имаше цвете на фуражката, леко килната на едната страна. Като видя мъртвия, той махна цветето и коленичи да опипа пулса на Уолдо.

— Май е мъртъв — рече и го обърна още малко. — А, да, ето откъде са влезли. Чиста работа. Вие двама та видяхте ли как стана?

Казах „да“. Младежът зад тезгяха не отговори нищо. Разказах им как се случи и че убиецът, изглежда, е избягал с колата на Уолдо.

Полицаят измъкна портфейла на Уолдо, пребърка го бързо и подсвирна.

— Тъпкан с мангизи, а шофьорска книжка няма. — Върна портфейла на мястото му. — Добре, не сме го докосвали, нали така? Само колкото да проверим дали има кола, за да съобщим по радиото.

— Друг път не сте го докосвали! — каза Лу Петроле. Ченгето го изгледа накриво.

— Добре, приятел — рече тихо. — Пипахме го.

Момчето взе една чиста чаша и се зае да я лъска. Не спря да я лъска, докато бяхме там.

След още минута отвън се чу сирената на полицейската камионетка, пред вратата изскърцаха спирачки и в бара влязоха четирима: двама детективи, фотограф и лаборант. Не познавах детективите. Може да си детективстваш дълго време и пак да не познаваш всички полицаи в големия град.

Единият беше нисък, учтив, черноок, спокоен, усмихнат мъж с къдрава черна коса и кротки умни очи. Другият беше едър, кокалест, с длъгнеста челюст, набразден с жилки нос и оцъклени очи. Приличаше на пияч. Беше як на вид, но май се имаше за по-як, отколкото беше.

Насмете ме в последното сепаре до стената, колегата му се зае с момчето на бара, двамата униформени излязоха. Специалистът по дактилоскопия и фотографът се заловиха за работа.

Пристигна съдебният лекар и постоя колкото да се ядоса, задето нямало телефон, за да се обади за колата от моргата.

Ниският детектив изпразни джобовете на Уолдо, сетне и портфейла му и изтърси всичко върху голяма носна кърпа, разстлана върху масата в едно от сепаретата. Видях доста пари, ключове, цигари, още една носна кърпа и почти нищо друго. Едрият ме изблъска в дъното на сепарето.

— Думай — рече. — Аз съм лейтенант Коперник.

Сложих портфейла си пред него. Погледна го, пребърка го, подхвърли ми го обратно, вписа нещо в бележника си.