Читать «Червен вятър» онлайн - страница 2

— Да си виждал една жена, приятел? Висока, хубава, с кестенява коса, носи синя крепдешинска рокля с болеро на щамповани цветя. С широкопола сламена шапка с кадифена панделка. — Напрегнатият му глас не ми хареса.

— Не, сър. Тук не е идвала такава жена — отвърна момчето.

— Благодаря. Един скоч. И би ли побързал, ако обичаш?

Момчето му подаде чаша уиски, човекът плати, обърна я на един дъх и тръгна да излиза. Направи три-четири крачки, после спря с лице към пияния. Пияният се хилеше. Измъкна отнякъде пистолет с такава бързина, че движението се размаза пред очите ми. Държеше го, без да трепва, и не изглеждаше по-пиян от мен. Високият мургав мъж замръзна на мястото си, главата му се отметна леко назад, сетне пак застана неподвижен.

Отвън профуча кола. Оръжието на пияния беше автоматичен пистолет калибър двайсет и две с голям мерник. Изпука два пъти рязко и от дулото му се изви малко дим, съвсем малко.

— Сбогом, Уолдо — рече пияният. Сетне насочи пистолета към бармана и мен.

Мръкна се, додето мургавият падне. Най-напред се олюля, закрепи се някак, размаха едната ръка, пак се олюля. Шапката му отхвръкна и той се строполи по очи. А веднъж паднал на пода, все едно че беше излят от бетон.

Пияният се смъкна от столчето, прибра в джоба монетите и взе да се изнизва към вратата. Отстъпи ребром с пистолета пред себе си. Нямах оръжие. Не мислех, че ще ми е нужно, за да изпия халба бира. Момчето зад бара не помръдна, нито издаде звук.

Пияният опита леко вратата с рамо, като не сваляше очи от нас, сетне се промъкна заднишком през нея. Нахлулият силен вятър разпиля косата на простреляния. Пияният рече:

— Горкият Уолдо. Май му разкървавих носа.

Вратата се затвори. Втурнах се към нея — по силата на навика да върша каквото не трябва. В случая нямаше значение. Колата отвън изрева и когато излязох на тротоара, успях да зърна само размазаните червени стопове, изчезващи зад ъгъла. Номерът ми се изплъзна като печалба от лотарията.

Хора и коли сновяха назад-напред по улицата както обикновено. Никой не даваше вид да е чул пистолетен изстрел. Вятърът вдигаше такъв шум, че резкият бърз пукот на пистолет от такъв калибър можеше да мине за затръшване на врата, дори ако някой го беше чул. Върнах се в бара.

Момчето още не бе помръднало. Просто стоеше малко приведено, с опрени върху тезгяха длани, и гледаше гърба на мургавия. Той също не бе помръднал. Наведох се и напипах вратната му артерия. Нямаше и да помръдне — никога.

Запалих цигара, пуснах дим към тавана и казах немногословно:

— Обади се.

— Може да не е мъртъв.

— Който използва калибър двайсет и две, не допуска грешки. Къде е телефонът?

— Нямам. И без телефон си имам достатъчно разноски. Господи, отидоха ми на вятъра осем стотачки!

— Ти ли си собственикът?

— Бях, допреди това да се случи.

Свали бялото сако и престилката и се измъкна иззад тезгяха.