Читать «Червен вятър» онлайн - страница 21

— И какво от това?

— Винаги ли си така наперен — попитах, — или само когато си по пижама?

— Та защо не можа да я докара сам? — продължи той. — И пропусни сълзливите подробности.

Чернооката изхълца приглушено до мен.

— Всичко е наред, душице — рече мъжът. — Аз ще се оправя. Влез вътре.

Тя се изниза покрай двама ни и мина зад завесата. Почака малко. Едрият мъж не трепваше. Стоеше спокоен като жаба на слънце.

— Не можеше да я докара, защото някой го е пречукал — поясних. — Хайде, оправяй се.

— Така ли? Взе ли го със себе си да ми докажеш?

— Не — рекох. — Но ако сложиш вратовръзка и шапка, ще те заведа сам да видиш.

— Кой, по дяволите, каза, че си?

— Не съм казал. Реших, че можеш да четеш. — Подържах още малко картичката пред лицето му.

— А, точно така — рече той. — Филип Марлоу, частен детектив. Добре, добре. Значи трябва да дойда с теб и да видя… кого? И защо?

— Може би е откраднал колата.

Едрият мъж кимна.

— Това е идея. Може би я е откраднал. Кой?

— Дребният мургав мъж, в чийто джоб бяха ключовете от нея и който я беше паркирал зад ъгъла на жилищната сграда „Бърглънд“.

Обмисли димите ми без видими признаци на смущение.

— Има нещо в приказките ти — рече той. — Не много. Но все пак нещо. Предполагам, че тази нощ се провежда балът на полицаите. Та ти им вършиш цялата работа.

— Какво?

— На картичката пише, че си частен детектив. Да не би да водиш със себе си ченгета, които са тъй срамежливи, че чакат отвън?

— Не, сам съм.

Той се ухили. Усмивката оформи бели бразди по загорялото му лице.

— Значи откриваш някакъв мъртвец, вземаш някакви ключове от него, намираш някаква кола и я докарваш тук… съвсем сам. Без полиция. Така ли?

— Правилно.

Въздъхна.

— Да влезем вътре — рече. Отдръпна завесата и ми направи път. — Може би имаш някакви идеи, кои то трябва да чуя.

Минах покрай него и той се извърна с натежалия джоб към мен. Не бях забелязал, докато не застанах съвсем близо до него, че по лицето му са избили капчици пот. Може да бяха и от горещия вятър, но не ми се вярваше. Влязохме във всекидневната.

Седнахме и се загледахме един друг над черния под, по който бяха разхвърляни пъстри индиански черги и турски килимчета в тъмни цветове в комбинация с няколко овехтели мебели. В стаята имаше камина, малък роял, китайски параван, висок китайски фенер върху поставка от тиково дърво и златисти тюлени завеси на зарешетените прозорци. Прозорците откъм южната страна бяха отворени. Варосана овошка шумолеше зад мрежата на прозореца и даваше своя принос към врявата отсреща.

Едрият мъж се изтегна в брокатено кресло и сложи обутите си в чехли крака върху табуретка. Дясната му ръка остана там, където си беше, откакто го видях — върху пистолета.

Брюнетката се мотаеше в тъмния ъгъл, забълбука бутилка, черковните камбани на ушите й задрънкаха.

— Не се тревожи, душице — рече мъжът. — Всичко ще се оправи. Някой пречукал някого и този момък смята, че това ни интересува. Просто седни и се отпусни.

Момичето отметна глава и обърна половин водна чаша уиски. Въздъхна, подметна едно небрежно „по дяволите“ и се сви на кушетката. Тя едва я побра. Дал й Господ крака. Позлатените нокти ми намигаха откъм тъмния ъгъл, където тя остана смълчана през цялото време.