Читать «Бей Сити Блус» онлайн - страница 5

Изгасих лампата в банята и като стъпвах тихо по килима, отидох до дивана. Телефонът беше върху подложка в единия му край. Продължаваше да звъни, а откъм улицата засвири клаксон, сякаш му отговаряше. Звънна осем пъти, аз вдигнах рамене и посегнах към слушалката.

— Пат? Пат Рийл? — рече гласът.

Не знаех как говори Пат Рийл. Изсумтях. Гласът от другия край на жицата беше едновременно дрезгав и безцеремонен, лае на грубиян.

— Пат, ти ли си?

— Да — отвърнах.

Възцари се мълчание. Опитът ми май не беше сполучил. После гласът рече:

— Обажда се Хари Матсън. Адски съжалявам, но не мога да се прибера тази вечер. Това обърква ли нещата?

— Да.

— Какво каза?

— Да.

— По дяволите, ти друга дума не знаеш ли?

— Аз съм грък.

Гласът се изсмя. Изглеждаше доволен от себе си.

— Какви четки за зъби употребяваш, Хари?

— Ъ?

Това бе сепнато възклицание, този път не толкова самодоволно.

— Четки за зъби, казвам — едни такива дреболийки, с които някои хора си мият зъбите. Ти какви използваш?

— О, върви по дяволите!

— Ще те чакам при тях — рекох.

Сега гласът вече съвсем побесня.

— Слушай, не се пиши много хитър! И да не ти хрумне да ни играеш номера! Имаме името ти, знаем адреса ти, а има и къде да те тикнем, ако продължаваш да си навираш гагата, където не ти е работа, чаткаш ли? А Хари вече не живее там, ха-ха!

— Очистихте го, а?

— Май на такова прилича. А ти какво си мислиш, че сме го завели на кино ли?

— Лошо — рекох. — На шефа няма да му хареса.

Треснах слушалката, поставих телефона на масичката до дивана и се почесах по врата. Извадих ключа от джоба си, излъсках го с кърпичката и внимателно го оставих на масата. Изправих се, приближих до един от прозорците и отместих завесата, колкото да погледна в двора. Отвъд окиченото с палми пространство, в апартамента точно срещу мен, насред стаята седеше някакъв плешивец под ярка остра светлина и не помръдваше нито мускул. Не приличаше на шпионин.

Пуснах отново завесата, нагласих шапката на главата си и изгасих лампата. Осветих пода с фенерчето си, хванах с носната си кърпичка бравата и тихо отворих.

Подпрян върху рамката, на осем сгърчени пръста — всички с изключение на един бели като восък — висеше онова, което бе останало от човека.

Имаше дълбоко хлътнали очи, тъмносини, широко отворени. Гледаха ме, но не ме виждаха. Размазаната върху острата сива коса кръв изглеждаше лилава. Слепоочието му бе смляно и кръвта стигаше до брадичката му. Единият от сгърчените пръсти, онзи, който не беше бял, бе натрошен чак до втората става. От обезобразената плът стърчаха остри отломки от кости. Нещо, което може и да е било нокът, сега приличаше на късчета натрошено стъкло.