Читать «Бей Сити Блус» онлайн - страница 3

— Е и какво му е на случая? — попитах.

Макгий допи и втората си чаша и се замисли дали да не си сипе трета. Реши като начало да изпуши една пура. Нямах пури и това го подразни, но запали една от своите.

— Аз съм съвсем обикновено ченге — каза той спокойно, премигвайки насреща ми — и не мога да знам. Знам само, че този Матсън се простил с разрешителното си, избягал от града и го е страх.

— По дяволите! — рекох. — Последния път, когато се набърках в работите на такава мафия в малко градче, си докарах фрактура на черепа. Как да се свържа с този Матсън?

— Аз ще му дам твоя номер. Той ще се свърже с теб.

— Добре ли го познаваш?

— Достатъчно, за да му дам името ти — отвърна Макгий. — Разбира се, ако излезе нещо, за което би трябвало да знам…

— Естествено — рекох. — Ще го оставя на бюрото ти. Царевично или ръжено?

— Върви по дяволите! — отвърна. — Шотландско.

— Как изглежда Матсън?

— Среднотежка категория, около петдесет и седем годишен, един и седемдесет висок, посивяла коса.

Обърна още едно и си тръгна.

Седях цял час и изпуших доста цигари. По едно време забелязах, че е мръкнало и гърлото ми е пресъхнало. Никой не ми се обади. Станах да светна, измих си ръцете, опънах една яка глътка и заключих бутилката. Време беше да хапна нещо.

Бях нахлупил шапката си и тъкмо излизах, когато момчето от куриерска фирма „Зелено перо“ се зададе по коридора. Вървеше и оглеждаше номерата на офисите. Търсеше моя. Подписах се за пакетче с неправилна форма, увито в груба жълта хартия като в обществените перални. Оставих пакета върху бюрото и срязах канапа. Бележката започваше без обръщение:

„Приятел от полицията Ви препоръча като човек, на когото мога да се доверя. Крия се, в безизходица съм и единственото, което искам, е да се измъкна от тази каша. Моля Ви, елате по тъмно в апартамент 524, Тенисън Армс, Харвард, близо до Шесто Авеню, и влезте с ключа, ако ме няма. Внимавайте с Пат Рийл, управителя, нямам му доверие. Моля Ви, скрийте обувката на сигурно място и я пазете чиста.

P.S. Викат му «Виолетката», но не знам защо.“

Аз знаех. Защото непрекъснато смучеше бонбони с аромат на виолетки. Бележката не беше подписана. От нея лъхаше страх. Развих лигнина. Вътре имаше зелена кадифена дамска обувка, около трийсет и пети номер, подплатена с бяло шевро. Отвътре на стъпалото с полегати златисти букви беше щамповано името „Вершойл“. Отстрани, с неизтриваемо мастило беше изписано „S465“. Там обикновено се нанася номерът на обувките, но знаех, че в случая не е така, защото фирмата „Вершойл“ на Чероки Стрийт в Холивуд прави само единични модели по калъп на клиента, обувки за театрални костюми и ботуши за езда.

Облегнах се, запалих цигара и се замислих. Накрая взех телефонния указател, намерих номера на „Вершойл“ и го набрах. Чаках доста дълго, преди да чуя чуруликащо гласче.

— Ало? Да?

— Вершойл, лично — рекох. — Обажда се Питърс от Бюрото за идентификация.

Не обясних каква идентификация.