Читать «Бей Сити Блус» онлайн

Реймънд Чандлър

Бей Сити Блус

1. Самоубийството на Пепеляшка

Трябва да беше петък, защото миризмата на риба от съседната закусвалня „Маншън шоп“ бе толкова силна, че можеше да издържи цял гараж отгоре си. Иначе беше хубав, топъл пролетен ден, който вече преваляше. От седмица нямах работа. Бях качил крака върху улея, издълбан от тях на бюрото ми, и припичах глезените си на резен слънце, когато телефонът иззвъня. Махнах шапката си от апарата и шумно се прозях в слушалката.

Един глас каза:

— Чух! Трябва да се засрамиш от себе си, Джони Далмас. Да знаеш нещо за случая „Остриън“?

Беше Макгий Виолетката, ченге от отдел „Убийства“. Определено готин тип, ако не се брои лошият му навик да ми пробутва случаи, дето ми носеха пари колкото за корсет на старо, но затова пък ме пребиваха от бой.

— Нищо не знам.

— Типична плажна история — в Бей Сити. Чух, че при последните избори за кмет в градеца нещо се размътило, но шерифът живее там и не искаме да си разваляме отношенията. Още не сме ги насвили. Разправят, че собствениците на комарджийските заведения осигурили трийсет бона за предизборната кампания, та сега в закусвалните заедно с менюто ти връчват и бюлетината.

Отново се прозях.

— И това го чух — излая Макгий. — Ако случаят не те интересува, ще си оскубя рядката косица и ще пратя всичко по дяволите. Човекът обаче твърди, че имал мангизи за харчене.

— Какъв човек?

— Този Матсън, дето намерил трупа.

— Какъв труп?

— Значи не знаеш нищо за случая „Остриън“, така ли?

— Не ти ли казах, че не знам?

— Знаеш единствено да се прозяваш и да викаш „какво“. Добре тогава. Ще оставим да очистят нещастника и нека ония от „Убийства“ да си блъскат главите с него. Той сега е тук, в града.

— Този Матсън ли? Кой ще го очисти?

— Ами ако знаеше, нямаше да наема частен детектив, за да разбере. Бил в твоя бранш, докато му отнели разрешителното, и сега не смее да излиза, защото тия с пистолетите го тормозят.

— Я ела тук, че ми отмаля ръката — рекох аз.

— Дежурен съм.

— Тъкмо се канех да отскоча до магазина за бутилка много отлежал скоч.

— Вече чукам на вратата ти! — каза Макгий.

Пристигна след по-малко от половин час — едър мъж с приятно лице, сребриста коса, трапчинка на брадичката и устенца, създадени да целуват бебета. Носеше добре изгладен сив костюм и лъснати обувки с четвъртити бомбета. На корема му висеше зъб от лос, окачен на златна верижка за часовник.

Седна предпазливо, както сядат дебелите мъже, отвинти капачката на бутилката и внимателно подуши уискито, за да се увери, че не съм напълнил хубавото шише с деветдесет и осем центова шльокавица, както правят по баровете.

После си наля пълна чаша, отпи, задържа глътката в устата и опипа кантората ми с очи.

— Нищо чудно, че седиш без работа — каза той. — В наше време е важно лустрото.

— Би могъл да оставиш и на мен — рекох. — Та какви са тези Матсън и случаят „Остриън“?

Макгий допи чашата и си наля втора, не толкова пълна. Погледна ме как си играя с цигарата.

— Самоубийство с изгорели газове — рече. — Русокосо маце на име Остриън, омъжено за лекар от Бей Сити. Той по цяла нощ търчи да отървава кинаджии от розовите слонове, които им се явяват на закуска. Така че мацето хойкало самичко. Нощта, в която опънало жартиерите, било в клуба на Ванс Конрид, на носа, северно от града. Знаеш ли го?