Читать «Човек без магия» онлайн - страница 17

Върховният Каан изгледа с отвращение своите ученици. После попита учудено:

— Ти си Амагът от Предсказанието, нали?

— Да. — съгласи се Маркус.

Продължи:

— Само че вече не съм Амаг. Ти обаче ще станеш такъв.

Септона не отговори. Вместо това започна да произнася гърлено някакви странни думи на мъртъв език.

Маркус разпозна заклинание за Енволтуване. С него Върховния Адепт щеше да призове Трите Демона. Самаел, Елохим и Леонард. Те трябваше убият Маркус, да отнемат душата му и да я завлекат направо в Ада. Маркус заповяда:

— Превърни се в Амаг като слугите си!

Септона погледна младежа и млъкна за момент, сякаш бе забравил думите на заклинанието. После обаче се опомни. И продължи с творенето на ужасната магия.

Маркус вдигна ръце над главата си и изкрещя:

— ФАЦИНА КОРАМЕ ПЕВО АМАГ!

Върховния Адепт затвори уста и падна на колене. Виждаше се как пули очи и се мъчи да се освободи от магията на Маркус. Вените по слепоочията му се издуха и заплашваха да се пръснат от напрягане.

После едната магия надделя над другата. Върховния Каан Септона се прекърши. Раменете му се отпуснаха. Той замря, нищожен в своето безсилие.

Маркус докосна с лявата си ръка огнения знак „АМАГ“ на челото си. Вдигна високо дясната си ръка. В нея се образува кълбо от бяла светлина. То полетя, докосна лицето на Върховния Адепт и го повали в несвяст.

Когато Маркус свали ръцете си, дамгата на челото му беше изчезнала. Жигата „АМАГ“ се бе появила, съвсем прясна и димяща върху лоба на Върховния Каан.

Маркус тръгна към златната колесница с четирите еднорога. Те бяха досущ като огромни бели коне. Само че от челата им стърчеше бял рог, дълъг колкото детска ръка и дебел колкото мъжки палец. Очите на създанията излъчваха разум и приличаха на човешки.

Маркус започна да ги разпряга от каретата. Те запръхтяха и воинът-магьосник взе да им говори успокояващо. Не би си позволил да тормози едни магически създания, известни с добротата и благостта си, да дърпат колесницата му. До столицата. По скоро би впрегнал някой убиец.

Ами да. Хиляда Ечарни. На разположение. Тъкмо можеха да се сменят, когато поискат. За да не се изморяват много. Внезапно чу глас до себе си:

— Господарю…

Маркус се обърна.

Беше предводителят на Ечарните. Мъж на средна възраст, много добре сложен, с обръсната, лъщяща глава и дълги, извити надолу мустаци. Изглежда човекът имаше вродени магически способности, защото бе успял да се дотътри до него пълзешком. Бе превъзмогнал частично заклинанието, но все пак не можеше да се изправи.

Маркус го подкани:

— Кажи.

Генералът попита боязливо:

— Вие сте новият Владетел, нали?

— Да.

— Как да ви наричаме, господарю?

— Маркус. Казвам се Маркус. А как е твоето име?

— Аз съм генерал Пантотен, господарю. Предвождам всички Ечарни. Значи вие ще бъдете новия Върховен Каан, господарю Маркус?

— Да.

Междувременно младежът упя да освободи четирите Еднорога от юздите и поводите им. Те изцвилиха в знак на благодарност и се разбягаха.

Генерал Пантотен изглеждаше така, сякаш всичко в което някога е вярвал е било разрушено и е изчезнало. Като че ли в момента търсеше да го замени с нещо друго.