Читать «Човек без магия» онлайн - страница 11

— Кажи, как би ти харесало да живееш без очи? Ще бъдеш само един сляп гущер, един огромен слепок. Ще бъдеш безсилен да вкамениш когото и да било. Колко хора, мислиш, ще дойдат да отмъстят за погубените бащи и братя, щом разберат, че всемогъщия и мъдър Базилиск вече е напълно безпомощен?

— Добре, Човече без Магия. Може и да ме победиш. Обаче преди да изминеш и хиляда крачки извън града воините на моя господар барон Ротнем ще те настигнат. Те ще те накълцат на толкова малки парченца, че никой няма да може да разпознае трупа ти.

— Какво от това? Ти нали ще си сляп? — основателно възрази Маркус.

Базилискът се предаде:

— Ще ти кажа къде е Храмът на Цветовете. Надявам се да умреш там, защото едно от имената му е Храм на Смъртта.

5.

Маркус надигна кожения мях. Забълбука вода. Той загълта шумно, а адамовата му ябълка подскачаше. След като утоли жаждата си, младия мъж сръчка изнурения си кон. Бяха изминали много, много път откакто напуснаха Града на Базилиска.

Внезапно младежът видя кулите. Те бяха черни и подредени в кръг. Всяка от тях имаше остър конусовиден връх от злато. „Гледай за десетте кули“, бе казало чудовището. „Те се виждат винаги и заобикалят Храма на Цветовете, който понякога е невидим“.

Пътят до кулите бе застлан с черепи. Лежаха на земята и лъщяха под слънцето. Стотици, може би хиляди. Те гледаха сляпо с дупките си наместо очи и се хилеха щърбато с вовеки немите си усти. Около черепите имаше и човешки кости, но те някак не се забелязваха толкова. Освен това Маркус като че ли бе чувал някъде, че човешките кости се разлагат и превръщат в прах много по бързо от черепа. Главата остава последна.

Базилискът бе казал още: "Ще намериш труповете на много Амаги, които са умрели без да познаят магията. Затова още наричат Храма на Цветовете — Храм на Смъртта.

Изведнъж конят на Маркус спря. Воинът го пришпори, но животното се изправи на два крака. Освен това започна да се върти на едно място, все едно е болно или раздразнено от нещо. Не искаше да върви напред.

Младежът извади меча и плесна добичето с плоското на острието по хълбока. Конят се разигра възмутено като за малко не го изхвърли от седлото.

Маркус слезе от животното и продължи пеш. Черепите хрущяха под краката му, лъщейки на слънцето, подобни на яйца снесени от чудовищна птица. Маркус свали омразната превръзка от челото си и я захвърли.

Надяваше се повече да не му потрябва.

Внезапно от нищото изникнаха десет мъже (или жени), облечени в пурпурнолилави плащове с качулки, в които не се виждаха лица. Заобиколиха Маркус подобно на десетте кули, заграждащи Храма на Цветовете.

Качулатите сякаш не пристъпваха, а се плъзгаха по земята. Във всеки случай плащовете закриваха краката им и не можеше да се разбере. Десетте мрачни фигури започнаха да обикалят младежа, въртейки се в кръг.

Някой от декадата продума с глас, наподобяващ кикота на хиена:

— Какво правиш тук, храбрецо? Магия ли търсиш?

— Да. — отвърна Маркус.

Десетте плъзгащи се създания започнаха да хриптят и да мърморят. Младежът не можеше да разбере на него ли говорят или дрънкат помежду си.