Читать «Тези луди, луди глезли» онлайн - страница 90

— Не е тук — отвърна ми тя.

— А къде? — попитах.

— Замина за Мистик вчера.

Посърнах. Мистик е едно от забравените от Бога места — намира се на Карибските острови, където няма връзка с мобилен телефон.

— Кога ще се върне? — зададох следващия си въпрос, защото крайният ми срок изтичаше след няколко дни.

— Не знам. Никога не е ясно дали госпожица Джаз е тук или не — обясни ми жената.

— Имате ли телефонен номер, на който да я открия?

— Разбира се! — заяви тя и ми повтори безполезния мобилен номер на Джаз.

Нюйоркските светски момичета са страшно неуловими. Разполагат с достъп до толкова места, с които е невъзможно да се свържеш, ако не разполагаш със собствен самолет, че дори на ЦРУ ще им е трудно да ги открие. Съмнявах се дали дори глобалната сателитна мрежа би намерила Джаз в момента.

— Трябва да дойдеш. Правя сбирка за спасяването на Венеция — настоя Мъфи. — Ако някой не предприеме нещо, този град ще изчезне от лицето на света. Не можем да го допуснем, нали?

Затова след няколко дни се озовах в къщата й. Мъфи се преструва, че спасява Венеция от благотворителност, но между нас казано, го прави, защото е маниакално пристрастена към хотел „Киприани“ там. Направо ще умре, ако не се отбие в него за месец всяко лято. От всичките ми познати единствено тя „прави сбирки“. Ако бе дала всичките пари, които харчи, за да организира сбирките на фондацията „Да спасим Венеция“, щеше да е дарила три пъти повече пари и да си е спестила всичките тегоби около организирането на сбирка.

Замисълът точно на тази сбирка бе всеки да подпише покани за напомняне, че ще се състои бал за опазването на Венеция. Саморъчно подписаните покани явно щяха да накарат хората да си купят билети и да се появят повече гости, отколкото напечатаните покани.

— Започвай да подписваш — нареди ми Мъфи, когато пристигнах по средата на следобеда, и ми връчи камара покани. — Настани се в библиотеката. След малко идвам и аз. Шампанско? Или предпочиташ парфе с глазура от манго. Специално поръчах да ми доставят със самолет тестото от Париж. Направо се топят върху езика.

Пъхнах едно в устата си. Беше прегрешение, истинско прегрешение. Цената на това парфе вероятно беше равна на шест нови тухли за новостроящата се черква „Свети Марк“. Отидох в библиотеката на Мъфи, боядисана в бордо като всички други библиотеки на живеещите в Горен Ист Сайд, и седнах сред група момичета. Пред всяка стоеше камара покани. Никоя нищо не подписваше, нито ближеше плик, за да го налепи. Имаше прекалено много неща за обсъждане.

— О! — възкликна Синтия Кирк. — Това е все едно да си окован в пранги и да вършиш непосилна работа.

Синтия е богата млада принцеса и почти няма благотворителен комитет, в който да не участва. Целта на живота й е да се превърне в кралицата на манхатънските благотворителни инициативи.

— Така е. И нямат край. Сериозно — добави Гуендолин Бейнс, пряката й съперничка точно за тази роля.

— Всеки очаква от теб да дадеш повече пари, отколкото при последната инициатива. Благотворителността е направо съсипваща — продължи да хленчи Синтия.