Читать «Тези луди, луди глезли» онлайн - страница 62

— Ще отворя нов голям гимнастически салон с минерални вани в центъра на града — сподели Вероника.

— А аз ще купя бижутерски магазин на Елизабет Стрийт — добави Вайълет.

— Чудесно — усмихна се Джули. — Много щедро от страна на татко Ванди. Много ти е хубава гривната — смени Джули темата и грабна Вероника за китката.

Върху плочката на златната гривна на Вероника имаше гравирано 622.

— И Джон има такава — изгука Вероника. — Това е номерът на апартамента ни за медения месец в хотел „Киприани“ във Венеция.

Дори чувствителни и мили момичета като близначките Ванди ми напомняха, че не съм ходила на меден месец и едва ли някога щях да отида. Избърсах появила се в окото ми сълза.

— О, мила, недей. Ела да те прегърнем — възкликнаха близначките едновременно.

Не издържах повече. Изведнъж ме заболя цялото тяло — включително и ноктите на ръцете, все едно кървяха. Господ да благослови Джули: извини ни набързо, отведе ме при колата и скоро се озовахме в безопасност в апартамента й. Нещата започваха да стават сериозни, дадох си сметка аз. Нуждаех се от заместител на годеника си, иначе животът ми в Манхатън заплашваше да стане непоносим и щеше да се наложи да се преместя на чуждоземно място като например Бруклин.

На следващия ден се върнах в своя апартамент. На телефонния секретар имаше едно-единствено съобщение; беше от мама. „Всички знаем. Сигурна ли си, че сватбата няма да се състои? За мен в селцето е много неловко да отменям втори път резервацията на замъка, така че не би ли могла все пак да се омъжиш? Добре. Поддържаме връзка.“

Жилището ми се стори страшно самотно, никой не ми звънеше по телефона, никакви покани за събирания не пристигаха по куриер. Както подозирах сега, когато вече нямах годеник, секна и потокът от безплатни дрехи на дизайнери, опитващи се да пробият на пазара. Разхождах се безцелно из апартамента по нощница (сама по себе си от високо качество) и се тормозех как щях да спазя крайния срок за предаването на интервюто. От редакцията искаха материала, а единственото, което успявах да върша ефективно, бе да стоя в кабинета си и да се чувствам окаяна. В царящата наоколо плътна тишина започнах да се чувствам сродна по душа с тъжните момичета, собственички на дивиди устройство.

Реших и аз да отида да си купя и да гледам филми до края на живота си, защото очевидно никога вече нямаше да ме поканят където и да е. Облякох се и излязох от апартамента. На път за „Уиз“ се отбих в пекарната „Магнолия“ на Бликър Стрийт, за да си взема ванилова тарталета с глазура. Изядох я в таксито. Тези тарталети са невероятно вкусни и сладки. Кълна ви се, че с тях можете да се самоизлекувате. Макар и за няколко секунди настроението ми се повиши.

При пътешествие до „Уиз“ на площад „Юниън“ ноктите на ръцете неизменно те заболяват дори когато всичко тече по мед и масло. Господи, помислих си, минавайки край милионите мобилни телефони на път към щандовете с телевизори, веселието на този град, бълбукащо като мехурчета на шампанско, напълно се е стопило. Чувствах се страшно депресирана. Избрах възпроизвеждащо устройство и се наредих на опашка да платя. В този момент звънна мобилният ми телефон. Обаждаше се Джули и настояваше да разбере къде съм. Казах й. Тя само дето не припадна.