Читать «Тези луди, луди глезли» онлайн - страница 25

— С удоволствие, но току-що станах алергична към тях — отказах и отместих чинията. — Представа нямаш какво прави събиране като това с апетита ми.

Зак се усмихна и ме погледна съблазнително.

— Ти ли си най-остроумното момиче в Ню Йорк, или само най-красивото? — попита той.

— Нито едното, нито другото — отвърнах и се изчервих.

Вътрешно се почувствах невероятно поласкана.

— А според мен си и двете — отсече той.

Бях напълно, сто и петдесет процента омаяна. Продължих да седя щастливо върху коленете на Зак. Ако някой се нуждае от помощта ми, не съм в състояние да откажа. И, Господи, беше истинско райско блаженство да спасиш някой толкова божествен от красива манекенка. Изведнъж ми хрумна, че ще минат най-малко още пет минути, преди да приключа с разузнавателния си дълг, затова махнах на Джули и направих знак с палеца надолу, сякаш исках дай кажа: „Ужасна скука. В този сектор няма ЕС с шофьор.“

Към един сутринта продължавах да спасявам Зак от Адриана. Дори след като тя си тръгна — не пропусна да ни съобщи, че можем да я видим на билборд на Таймс Скуеър, — определено останах с впечатлението, че Зак продължава да има нужда да го спасяват. След известно време, някак си (но не ме питайте как, защото съм прекалено притеснителна да обяснявам) Зак се озова с глава доста близо до споменатата преди това латиноамериканска зона на моето тяло. А на всички онези клюкарки, които разправят, че съм откраднала ЕС изпод носа на Джули, ще кажа: истината е друга — Джули и без това не го искаше.

— Изглежда ми прекалено творчески настроен. Никога няма да стане годеник на никого — предупреди ме тя на следващия ден.

Това ме устройваше. В края на краищата Джули си търсеше годеник, не аз. Джули не лъжеше, твърдейки, че не е разстроена, задето фотографът е посетил моите латиноамерикански зони, а не нейните; знам го, защото единственото, които каза за събирането при Мъфи, беше:

— Жалко за парижката бутикова мода — остана неоценена.

4.

През онази нощ, когато срещнах Зак, с мен се случи нещо. Честна дума, повече никога не хапнах петифура. Отминавах ги все едно не съществуват, а това е забележително, защото петифурите буквално са любимата ми храна след ваниловите тарталети от пекарна „Магнолия“.

Хлътнах по Зак от момента, в който го видях. Нещо в мен каза „щрак“ и аз се озовах във водовъртеж от силни емоции. Зак се оказа изумително романтичен. Чуйте само: още от другия ден след запознанството ни той ми звънеше непрекъснато и ме канеше да вечеряме заедно. Отказвах му през вечер, защото ако някой е привлекателен колкото него, той може да е с всеки, с когото пожелае, и затова е важно да не се представяш като леснодостъпна. Освен това стресът да се облечеш за вечеря е доста голям. Нуждаех се поне от четиридесет и осем часа пауза между две срещи с него, понеже нервите ми бяха изопнати до краен предел от любов и се налагаше да се посъвзема.

Зак, естествено, имаше и други черти, които ме размекваха напълно. Например да ходиш до Бразилия с него бе по-приятно отколкото с всички други малко на брой мъже, с които бях стигала дотам. Имам предвид, че той неизменно откриваше Рио, докато повечето мъже се ограничаваха само до предградията, преди да поискат да си вървят. Сякаш обожаваше всичко у мен, включително и лошите неща. Например стори му се страшно чаровно, когато една вечер предложих да сготвя, но накрая поръчах да ни донесат храна от ресторант. Като истинско нюйоркско момиче умеех единствено да приготвя препечена — в повечето случаи изгорена — филийка. Възнаграждаваше ме, правейки невъзможно романтични неща. Изпращаше ми букети божури (любимите ми цветя) пет дни поред с бележка към всеки. На първата пишеше „За“, на втората — „моята“, на третата — „една“, на четвъртата „и“, а на последната „единствена!“. За моята една и единствена! Беше прекалено трогателно, за да се опише с думи. Цяла седмица не хапнах нищо.